Джой Филдинг - Кукла на конци

— Тя наистина ли каза, че майка ми е най-милият и любезен човек, когото познава? — прошепва Аманда, когато Корин Наш се втурва в кухнята за салфетки.

— Точно така каза.

Аманда клати глава невярващо.

— Тази жена с кого се размотава иначе? С Хитлер ли? — Отпуска се назад в дивана и почти изчезва в джунглата от розово-зелени цветя и лиани на дамаската.

— Вземи си курабийка — предлага й Бен. — Вкусни са.

Аманда грабва една от черния емайлиран поднос и я поглъща почти наведнъж. Корин Наш забързано се връща в стаята с куп хартиени салфетки, застава на колене и почва да попива петното.

— О, не — възкликва Аманда и се привежда до жената на пода. — Моля ви, дайте на мен.

— Глупости. Вече е готово. — Корин гордо показва мокрите салфетки. — Вземете си пак курабийки — подканя я тя. — Ще донеса още кафе.

— Не, няма нужда — възразява Аманда. — Наистина, вече ви причиних достатъчно грижи.

— Обзалагам се, че не сте яли цял ден, нали? — Корин Наш поклаща глава. — Също като майка си.

Усмивката на Аманда е толкова скована, че страните й сякаш ще се разцепят по средата. Когато проговаря, думите се изтръгват тромаво от гърлото й, като че ли прави гаргара.

— Уверявам ви, не приличам на майка си.

— О, мислите ли? Аз откривам много прилики — с усмивка заявява Корин.

— Според мен е време да тръгваме — бързо се намесва Бен и повежда Аманда към вратата. Придържа я здраво за кръста, докато тя си обува ботушите и намята палтото.

— Чакай — казва Аманда, когато вече слизат по стълбите. — Сетих се нещо. — Спира се на предпоследното стъпало, поема дълбоко въздух и се обръща към Корин Наш. — Случайно да имате ключ от къщата на майка ми? — понижава максимално глас в усилието си да не звучи като нея.

— Всъщност имам — с почти видима гордост заявява Корин. — Преди няколко месеца си разменихме ключовете. Мислехме, че е добра идея. Знаете, в случай на спешност или нещо такова. Предполагам, че този случай е такъв. Искате ли го?

— Ако не възразявате — отговаря Бен, преди Аманда да има възможност да каже нещо друго. — Добро хрумване — добавя той, когато госпожа Наш се скрива в къщата за ключа.

Аманда не обръща внимание на комплимента.

— Изобщо не звуча като майка ми. Как можа да каже това? Ти не мислиш, че звуча като нея, нали?

— Ето го — връща се госпожа Наш и гордо подава на Аманда един сребрист ключ. — Цветята й навярно имат нужда от поливане.

— Ние ще се погрижим — казва Бен и още веднъж благодари на жената.

Корин Наш им махва за сбогом, докато се качват в колата.

— Моля ви, предайте на майка си, че се моля за нея.

— Непременно — промърморва Аманда. Госпожа Наш още маха, докато Бен изкарва корвета от алеята.

Двуетажната къща от западната страна на „Палмерстън“ доста напомня на собственичката си — стара, но горда, величествена и ексцентрична едновременно. Тухлите са в убито кафяво, входната врата е яркожълта. Сняг покрива двора и външните стъпала, никой не си е направил труда да изрине тясната алея, която е обща и за съседната къща. „Проклет да си, господин Уолш“ — Аманда чува майка си да крещи, докато Бен паркира в алеята. — „До Нова година ще си мъртъв.“

Естествено, два месеца по-късно, старият господин Уолш беше мъртъв.

В следващите години няколко семейства последователно се нанасяха там. Аманда се чуди кой ли я обитава сега, дали няма и те да са толкова чувствителни като майка й, ако видят чужда кола да блокира пътя: Не че някога майка й е ходила някъде, казва си Аманда. Поглежда към Бен и си спомня колко често същата тази кола е стояла там, на същото място.

— Готова ли си? — пита я той.

— Сигурен ли си, че това няма да се сметне за влизане с взлом?

В отговор Бен изважда ключа.

— Това беше твоя идея, забрави ли?

— Нали не се месим в полицейското разследване?

— Да виждаш някъде жълта лента?

Аманда дълбоко въздъхва, дъхът й замъглява предното стъкло.

Разбира се, той е прав. Полицията няма причини да претърсва къщата на майка й. Те вече имат оръжието на престъплението. И дори да нямат мотив, разполагат с нещо много по-добро — самопризнание. Аманда отново въздъхва болезнено и отваря вратата на колата.

— Внимавай, има лед предупреждава я Бен и тя бавно поема към къщата. Прави се, че не забелязва ръката му, протегната да й помогне по заснежените стъпала.

— Какво точно си мислиш, че ще открием тук? — пита го тя, докато отключват.

— Нямам представа.

В секундата, в която ключът се превърта, Аманда се сеща за поне няколко причини защо не бива да правят това: промъкват се където не им е мястото; майка й ще е бясна, когато разбере; тази къща не е на Аманда, вече не; не е стъпвала в нея, откакто баща й почина; беше се зарекла никога повече да не стъпва тук; едва застанала на прага и вече й се повръща.