Джой Филдинг - Кукла на конци

— Тук няма нищо — провиква се тя, оставя списанията в чекмеджето и се връща в коридора.

— Не си отивай — някакъв слаб гласец се обажда иззад нея и Аманда се обръща, макар да знае, че там няма никой.

Другата спалня е само на няколко крачки. Тя в общи линии също е такава, каквато си я спомня. Мебелировката е почти като на първата, само дето леглото до отсрещната стена е двойно, а стените са по-светлорозови. Срещу прозореца, гледащ към улицата, е поставено бюро, а до гардероба — ниска тоалетка. Над леглото виси друга репродукция на Реноар — този път е поле с цветя. Аманда не си спомня някой някога действително да е обитавал тази стая. Родителите й никога не посрещаха гости. Тя импулсивно се отправя към гардероба, отваря го и полита назад, закрила очи с ръка, сякаш е ослепена от внезапна светлина.

Сцената с марионетките е на пода на иначе празния гардероб. По средата й прилежно са сгънати две дървени кукли. Телата им лежат върху краката, като че ли правят упражнения, дланите им са положени върху ходилата, очите им са затворени, сякаш спят, а конците им са разпрострени около тях, все едно, че са се оплели в паяжина.

Аманда внимателно пренася половинметровата сцена в средата на стаята, поставя я на сивия килим и сяда с кръстосани крака до нея. С треперещи пръсти вдига първата марионетка. Представлява момче с голяма дървена глава и нарисувана бухната черна коса. Очите му тутакси се отварят и разкриват ярки неоновозелени топчета. Устните му са дебели, усмивката широка. Облечен е в памучна, искрящобяла риза и корави протрити дънки, изпод които се подават сини мокасини.

Аманда разлюлява куклата на конците и гледа несръчния й танц. После взема в другата си ръка втората марионетка — момиче с червени бузи, огромни сини очи и вълни от нарисувана руса коса — и я приближава до приятеля й. Бавно размърдва пръсти. Момичето прави реверанс, а момчето се покланя. В следващия момент те почват да се въртят изящно по сцената.

— Как се справяш там? — провиква се отдолу Бен.

Марионетките се изопват и отделят една от друга, с вдигнати нагоре ръце, сякаш някой е насочил пистолет към главите им.

— Добре — вика в отговор Аманда, пуска конците и куклите се стоварват една върху друга, като че ли наистина са застреляни.

— Намери ли нещо? — пита от долния край на стълбите Бен.

— Не. А ти?

— Засега нищо. Отивам в мазето.

— Скоро ще приключа тук — провиква се след него тя и поглежда виновно марионетките. Внимателно развързва двата комплекта конци и връща куклите в предишното им положение в средата на сцената — телата им прегънати в кръста, очите им затворени.

— Така е по-добре — прошепва им, после прибира сцената в гардероба и го затваря.

Усеща някакво движение зад гърба си и се обръща навреме, за да види лицето на майка си, изкривено от ярост.

„Какво правиш тук?“ — крещи майка й, сграбчва я за раменете и я разтриса, сякаш самата тя не е нищо по-различно от марионетка.

„Само си играех“ — заеква малката Аманда и се дърпа.

— „Съжалявам.“

„Махай се оттук. Махай се веднага.“

Аманда изхвърча от стаята и спира насред тесния коридор. Очите й са пълни със сълзи, които натежават на клепачите й.

— Не — заявява и решително изтрива сълзите. — Вече не можеш да ме разплачеш, майко.

Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.

— Майната ти.

— Каза ли нещо? — провиква се през два етажа Бен.

Бледосивото небе постепенно е потъмняло, когато Аманда най-сетне пристъпва в стаята на майка си. Скоро съвсем ще се стъмни, мисли си тя, светва лампата и поглежда към голямото двойно легло на майка си. Цветната кувертюра, която помни от младостта си, е заменена с обикновено бяло шалте, не много по-различно от нейното в спалнята й във Флорида, потръпвайки си дава сметка Аманда. Но в общи линии стаята е същата, каквато си е била винаги: вездесъщите розови стени и сив килим, множество кристални джунджурии, наредени на две етажерки от двете страни на леглото. Няколко снимки на баща й са поставени върху скрина пред големия страничен прозорец, пресилената му усмивка контрастира на очевидната тревога в очите. Аманда взема една от снимките и прокарва внимателно пръст по красивото лице на баща си. После я връща на мястото й, между две свои снимки като бебе. На нощното шкафче до леглото вижда другите фотографии, за които бе споменала Корин Наш: тази от дипломирането си в гимназията и онази чудесната, на която бе запечатана как гледа през прозореца на всекидневната. Кога ли е била направена, чуди се тя и тялото й се накланя към нея.