Джой Филдинг - Кукла на конци

Към горния списък тя добавя още една причина: може да намерят нещо.

Вратата се отваря. Бен уверено пристъпва напред.

— Идваш ли?

— Не съм сигурна, че мога да го направя.

— Искаш ли да изчакаш в колата?

Аманда поклаща глава — единствената част на тялото й, която изглежда е способна да се движи. Крайниците й са сковани. Има чувството, че ако направи опит да сложи единия си крак пред другия, той ще се пречупи като ледена шушулка.

Студеният порив на вятъра я удря в гърба и леко я избутва навътре. Тя пристъпва в тясното антре с поглед, прикован в малките сиво-бели квадратчета на линолеума.

— Не изглежда много по-различно — чува Бен да казва.

Аманда бавно и неохотно вдига очи.

Какво вижда: изрисуваната сиво-бяла мозайка на антрето преминава в тъмния дървен под на тесния коридор, отляво е всекидневната, застлана със сив килим, отдясно кабинетът с дървена ламперия, в дъното до кухнята стълби, надолу по тях тича разплакано дете и се шмугва между стаите, за да се скрие от яростта на майка си.

Аманда преглъща, опитва се да не чува гласа й, който й напомня да избърше краката си на сивата изтривалка пред входната врата.

— Хайде да свършваме по-бързо, става ли?

— Аз ще се заема с долния етаж — казва й Бен. — Ако искаш ти иди в спалните?

Аманда пристъпва предпазливо, сякаш се страхува от сенките на горния етаж да не изскочи някоя обезумяла фигура с нож в ръка, като във филма „Психо“. Вече чува Бен да рови в кухненските шкафчета. Какво ли точно търси, чуди се Аманда. Ботушите й оставят влажни следи по стъпалата. Какво правим тук?

Някогашната й стая е отляво. Няколко дълги секунди тя стои пред вратата. Погледът й снове от тясното единично легло до едната бледорозова стена към репродукцията на Реноар над бюрото при отсрещната стена, изобразяваща момиче, седнало на люлка, после към тоалетката от светло дърво под страничния прозорец с изглед към общата алея. Идеална стая за малко момиче, мисли си. Само дето тя съвсем не беше идеалното момиче.

Аманда пристъпва в стаята, бавно се завърта и усеща как се смалява все повече, подобно на Алиса, докато става колкото малко дете. Чува смях, чувства силни женски ръце, които я вдигат във въздуха, после я залюляват и крачетата й щастливо ритат във въздуха. „Кое е малкото ми паляче?“ — чува да припява женски глас.

И тогава смехът внезапно спира, замръзва във въздуха, после се посипва по главата й като празнични конфети. Детето пада от ръцете на жената, просва се като счупена кукла на сивия килим, с разперени ръце и крака. Аманда безсилно се отпуска на леглото.

Когато беше тийнейджърка, тя молеше родителите си да й разрешат да направи някои промени в стаята. Всичките й приятелки имаха далеч по-хубави стаи, с двойни легла и тапети, отразяващи техния съзряващ, макар и спорен вкус. Тя настояваше, че й е омръзнало това розово. Омръзнали й бяха всички тези момичешки джунджурии. Отдавна бе отминало времето на колекцията й от сапунчета-животни и стъклени преспапиета. Аманда всъщност искаше черни стени, като на Деби Профумо. Искаше модерна стереоуредба, като на Андреа Аргерис.

Но вместо това получаваше предупреждения да пази тишина, понеже майка й си почива.

В знак на протест тя престана да си окача дрехите в гардероба и да ги подрежда прилежно в чекмеджетата. Облепи стените с плакати на Мерилин Менсън и Шон Пен, слушаше хевиметъл и надуваше радиото по цели нощи, докато накрая баща й връхлетя в стаята, изтръгна апарата от стената и го блъсна в пода, повреждайки го непоправимо. „Какво ти става?“ — викна той и отмести поглед към кутийката с противозачатъчни хапчета, които тя нарочно бе оставила отгоре на бюрото си. — „Знаеш, че майка ти не може да спи на този проклет шум.“

Нейният отговор бе да си купи ново радио и да го пуска дори още по-силно. Отговорът й беше да почне да закъснява все повече и повече, докато накрая вече почти не се прибираше вкъщи, а когато се прибираше, силно тряскаше входната врата. Отговорът й бе да спи с всяко момче, което й попаднеше под око, само защото не можеше самата да попадне в полезрението на единствения най-важен за нея мъж. Понеже той гледаше другаде.

Към майка й.

Поне така би казала навярно Опра, решава сега Аманда, отегчена от цялата тази аматьорска психология. Тя става от леглото и нервно почва да отваря чекмеджетата на шкафа, в търсене на бог знае какво.

Какво намира: няколко пуловера на майка си, стари бижута за костюм, копринен шал, поръбен с дебела черна ивица и с избродирани цветни пеперуди. Аманда смачква нежната коприна в дланите си, поднася шала към носа си и души в гънките му за следи от парфюма на майка си, но не открива никакви. Разсеяно го увива около врата си и насочва своето внимание от шкафа към бюрото. Набързо преравя кутиите с празни листи и бележници. В най-долното чекмедже открива купчина стари модни списания и ги преглежда без интерес.