Джой Филдинг - Кукла на конци

— Кой е? — провиква се отвътре някаква жена и Аманда затаява дъх.

— Аманда Травис — отговаря честно, понеже не се сеща какво друго да каже.

— Кой? — пита отново жената, ала все пак отваря вратата. Тя е само леко открехната, но това е достатъчно на Аманда да види, че наемателката е поне на седемдесет години и следователно не е тази която търси.

— Кой е, Беси? — пита един побелял господин и застава зад жена си.

— Съжалявам — извинява се Аманда. — Трябва да съм сбъркала стаята.

Мъжът захлопва вратата в лицето й.

— Как може да отваряш на непознати? — чува го да се кара.

Аманда продължава надолу по коридора. От стая 2414 никой не отговаря и тя преминава към 2416. Тъкмо се кани да почука, когато чува момчешки глас със силен британски акцент:

— Мамо, някой май чука на вратата на спалнята.

Вратата на стая 2416 се отваря, преди Аманда да е решила какво да прави. Привлекателна жена с тъмна, дълга до брадичката коса, и проницателни бадемовидни очи, застава пред нея. Тя е малко по-ниска от Аманда, без никакъв грим, освен малко червило. Бледата й кожа е видимо потъмняла от плач. Аманда бързо преценява, че жената е на около четирийсет години. Облечена е почти като Аманда под палтото — с черни панталони и пуловер.

— Госпожа Молинс?

— Да.

— Казвам се Аманда Травис.

— От полицията ли сте? — пита жената със същия мек акцент, като сина си.

— Не. Аз съм адвокат — заеква Аманда. — Чудех се дали мога да ви задам няколко въпроса.

Госпожа Молинс отстъпва назад и й прави място да влезе. Аманда се озовава в центъра на просторната всекидневна на апартамента, красиво обзаведен в бежово, червено и златно.

— Кой е, мамо? — От една от спалните в стаята влиза младо момиче. В ранния пубертет, висока и слаба, тя има тъмната коса и проницателните очи на майка си.

— Това е Аманда Травис — отговаря госпожа Молинс. — Тя е от прокуратурата.

Аманда се кани да я поправи, но в това време момче на десетина години с подскоци се втурва вътре.

— Какво става? — пита и оглежда подозрително Аманда.

— Аманда Травис, това са моите деца, Хоуп и Спенсър.

— Здравейте — простичко поздравява Аманда, почти се бои да каже нещо повече.

— Можем ли вече да се връщаме в Англия? — пита момчето. Дълъг кафяв бретон пада в очите му, който са по-светли, отколкото тези на майка му и сестра му, но не по-малко проницателни.

— Боя се, че все още не — казва му Аманда и облото лице на момчето се помрачава от разочарование. Тя се обръща отново към госпожа Молинс и я пита по-тихо:

— Възможно ли е да поговорим насаме?

— Разбира се.

— Ами вечерята? — настоява Спенсър.

— Сестра ти може да се погрижи — казва госпожа Молинс. — Нали, миличка?

— Разбира се — със същия сдържан тон като майка си отговаря Хоуп. Тя хваща брат си за ръка и го извежда от стаята. На прага той се спира, поглежда назад и се нацупва към Аманда през рамо.

Госпожа Молинс затваря вратата след тях.

— Мога ли да взема палтото ви?

— Не, благодаря. Добре съм така. Госпожо Молинс…

— Моля, наричайте ме Хейли.

— Госпожо Молинс… — повтаря Аманда.

— Има ли някакви новини? Получихте ли резултатите от аутопсията? — Госпожа Молинс се улавя за облегалката на единия от двата стола за опора.

— Не. Не съм. Госпожо Молинс… Хейли… Вижте, наистина съжалявам. Стана недоразумение.

— Какво недоразумение?

Аманда си поема дълбоко дъх и неохотно изговаря:

— Не съм от прокуратурата.

— Не сте ли адвокат?

— Адвокат съм — потвърждава Аманда и се чуди наум колко информация да й предостави. — Но не от прокуратурата. — Млъква и изчаква Хейли Молинс да я попита за кого точно, по дяволите, работи и какво търси в нейната стая, но нищо такова не следва. — Работя за Бен Майерс.

— Бен Майерс?

— Адвокатът, който представлява Гуен Прайс.

Изведнъж цветът се отдръпва от лицето на Хейли Молинс. Тя се отпуска на стола, за който се бе хванала, отваря и затваря уста, но не излизат никакви думи. Навярно не е най-подходящото време да й кажа, че освен това съм дъщеря на тази жена, решава Аманда. Тя почти очаква госпожа Молинс да скочи и да я изгони от стаята, но все пак присяда на ръба на дивана, тапициран със златен плюш и поставен между двата стола и изчаква госпожа Молинс да си възвърне гласа.

— Не виждам как мога да ви помогна — казва след дълго мълчание Хейли Молинс.

Аманда отново си поема дълбоко дъх.

— Опитваме се да сглобим всичко, което се е случило в онзи следобед. Ако разполагате с някаква информация, която би могла да хвърли светлина…