Джой Филдинг - Кукла на конци

— Мислите, че е невменяема?

— Какво друго обяснение може да има? Човек не се мотае наоколо да застрелва напълно непознати хора.

— Именно, мисли си Аманда.

— Къде бяхте в деня, преди съпругът ви да бъде убит, госпожо Молинс? — внезапно променя посоката на разговора тя.

— Какво?

Аманда знае, че тя чу въпроса и нейното „Какво?“ е просто печелене на време, докато реши как да отговори.

— Попитах дали вие и семейството ви сте ходили някъде в деня, преди съпругът ви да бъде застрелян.

Хейли гледа съсредоточено.

— Ходихме до телевизионната кула и после в музея. Спенсър искаше да види динозаврите.

— И после се върнахте в хотела?

— Да.

— От полицията казаха ли ви, че моята… че Гуен Прайс е пиела чай във фоайето, по времето, когато сте се върнали?

— Не. Откъде знаете това? Тя ли ви каза?

— Не. За съжаление моята клиентка е твърде разстроена, за да ни каже каквото и да било.

Хейли Молинс почва да се тресе и да диша на пресекулки.

Аманда се уплашва тя да не получи удар.

— Добре ли сте, госпожо Молинс? Искате ли да ви донеса вода?

— Добре съм — казва Хейли, макар очевидно да не е. — Е, накъде точно биете?

Няколко секунди Аманда формулира отговора си.

— Според една свидетелка, която току-що се появи, Гуен Прайс е пиела чай в барчето на фоайето, когато е забелязала вас и семейството ви да влизате в хотела. Силно се е разстроила. На следващата сутрин се е върнала и е чакала във фоайето цял ден, докато не е видяла съпруга ви. Тогава е извадила от чантата си пистолет, приближила се е и го е застреляла.

— Ами, ето го вашият отговор — заключава Хейли, изправя се на крака и почва да крачи между стола и вратата. — Сигурно го е объркала с някой друг.

Възможно ли е, пита се Аманда. Каква е вероятността майка й де се е припознала, да е объркала Джон Молинс с някой друг? Никаква, отговаря си сама. Майка й може да е всичко друго, но не и човек, който се припознава.

— Тя нищо ли не ви каза? — пита Хейли. — Защо го е извършила?

— Нищо.

Хейли клати глава.

— В такъв случай, това ли е всичко? Защото наистина трябва да се връщам при децата ми. — Тя поглежда към затворената врата на спалнята.

— Те как се справят? — опитва се да печели време Аманда.

— Предполагам добре. Безспорно ние всички сме в шок.

— Ако има нещо, което мога да направя…

— Ако само можехме да си отидем у дома…

— Не би трябвало да продължи още дълго.

— Не разбирам защо изобщо им е нужна аутопсия. — Хейли Молинс кръстосва ръце пред гърдите си, пъхва треперещите си длани под мишниците и почва да се клати напред-назад на пети. — Няма съмнение от какво е починал съпругът ми. За какво им е аутопсия?

— Сигурна съм, че е просто формалност.

— Ами, според мен е варварско. Не е ли достатъчно, че е бил застрелян? Трябва ли допълнително да го режат целия? — От гърлото й се отронва дълбок стон.

Аманда бързо се изправя, приближава се и обгръща с ръце дребната жена.

— Много съжалявам за загубата ви — казва тя. Дори не знаеш колко съжалявам, мисли си.

Няколко секунди Хейли остава отпусната на рамото й, тъжните й вопли потъват в черното вълнено палто на Аманда. Тя долавя някакви допълнителни звуци, но едва когато вече е напуснала стаята и чака пред асансьорите, тези звуци образуват думи. Чак сега схваща смисъла им: „Мили Боже, какво ще стане с нас сега?“

Главата на Аманда се върти, а коремът й стърже, когато отваря вратата на стаята си и се отправя към бюрото. Тя си съблича палтото, хвърля го на леглото и се пресята за телефона.

— Трябва да хапна нещо — съобщава на празната стая. Изхлузва си ботушите и звъни на рум сървиса, докато преглежда голямото, подвързано в кожа меню.

— Добър вечер, госпожо Травис — казва й някакъв глас. — С какво можем да ви услужим днес?

— Искам пържола „Ню Йорк“, печени картофи с добавките им и салата „Цезар“. С допълнителен сос.

— Нещо за пиене?

Какво толкова, по дяволите.

— Чаша червено вино.

— Ще се опитаме да ви ги доставим до трийсет минути.

Аманда затваря телефона и се отправя към банята, пуска горещата вода във ваната. Има половин час. Съвсем достатъчно да се накисне добре. Съблича си дрехите и се чуди дали да не се обади на Бен и да му каже какво е направила.

— Няма да се зарадва — казва на отражението си в огледалото. Ще й каже, че не й е влизало в работата да се вижда с Хейли Молинс без него. — Не можах да се въздържа — оправдава се тя, сякаш усеща присъствието на Бен в облака пара над ваната. — Свикнах да правя неща без теб. — Може би, ако той не се беше разбързал толкова да се види с Дженифър, по дяволите…