Джой Филдинг - Кукла на конци

— Не съм сигурна, че ви разбирам. — Поглежда към широкия прозорец, заемащ по-голямата част от северната стена на всекидневната, вижда светнатите лампи в блока отсреща и си представя хора, отпуснати пред пращящи камини или приготвени да гледат любимите си предавания по телевизията.

— Е, как можете да разберете? — Повдига рамене Р. Молинс. — Били сте още дете, когато се случиха всички тези лайна.

Аманда се улавя, че е затаила дъх.

— Когато какви… лайна… се случиха?

Жената се засмива и поклаща глава.

— Какво ви става, приятелчета? Никога ли не си говорите помежду си? Искам да кажа, зная, че полицаите са доста подозрителни, но…

— Аз не съм от полицията — казва Аманда на очевидно изненаданата жена.

— О?

— Съжалявам, ако съм оставила това впечатление.

Р. Молинс кръстосва ръце пред щедрия си бюст.

— И коя точно, по дяволите, сте вие?

— Казвам се Аманда Травис.

— Да, така казахте и по телефона. Но не сте от полицията?

— Не. Аз съм от защитата, която представлява Гуен Прайс, жената…

— … обвинена, че е застреляла Джон Молинс.

— Да.

— Е, не е ли забавно. — Р. Молинс се засмива, видимо доволна. Тя посочва към синьо-зелено раирания диван, поставен върху светлия паркет под прав ъгъл с един-единствен тъмносин стол. — Седнете, моля. Желаете ли питие?

Аманда се сеща за чашата червено вино, която остави недокосната на масичката в хотелската си стая. Надява се камериерката да не я е отнесла. Има чувството, че ще се нуждае от нея, когато се върне.

— Може би само вода.

— Вода да бъде — изкисква се жената. Прави само няколко крачки и вече е в неприветливата тясна кухня. Завърта кранчето, взема чаша от шкафчето над мивката и я пълни с вода.

Аманда забелязва, че дръжката на едно от шкафчетата е паднала и е била заменена с яркочервена топка, като носа на клоун. Госпожица Молинс се връща във всекидневната, с една ръка й подава чашата, а с другата посочва дивана.

— Моля — кани я отново. — Заповядайте.

Аманда послушно се отпуска върху синьо-зелените ивици на дивана, леко полага ботушите си на малкото бледосиньо килимче.

— Госпожице Молинс…

— Защо не ме наричате просто Рейчъл. — Жената сяда на тъмносиния стол и поглежда Аманда с усмивка, която казва: Това ще бъде забавно.

— Рейчъл — повтаря Аманда.

— Аманда. — Лека усмивка разпъва закръглените й бузи.

— Какви точно… лайна… се случиха?

Рейчъл Молинс се разсмива.

— Сладурана — казва тя. Аманда се смущава, опитва се да не се изрепчи, тъй като „сладурана“ никога не е било състояние, към което се е стремяла, нито епитет, който й се е нравел. — Нищо не знаете, нали, Аманда?

— Не много — признава си тя.

— И все пак сте знаели достатъчно, за да ме откриете.

— Не беше трудно. Проверих в телефонния указател.

— Открили сте ме в телефонния указател. — Рейчъл Молинс отново се засмива. Макар и дрезгав, звукът е приятен. — И мога ли да попитам защо?

— Разпитах Хейли Молинс, вдовицата на убития — започва Аманда. Чуди се точно колко да каже на Рейчъл Молинс, но решава, че на този етап няма особена полза от прикриване на каквото и да било. — Тя ми каза, че майката на съпруга й е починала наскоро и че той е дошъл тук да уреди имуществото й, така че…

— Така че? — Рейчъл се привежда напред, пъхва едната си ръка в другата и слуша съсредоточено. Аманда отбелязва липсата на каквито и да било бижута.

— Така че, въпреки че госпожа Молинс отрича, помислих си, че е възможно да се намерят още роднини, свързани с жертвата.

— О, така ли?

— Да, така.

— И има ли много от нас?

— Какво?

— В телефонния указател.

— О. Не. Не много, фактически, шестима.

— Фактически — повтаря Рейчъл, предъвквайки думата. — И на всички ли се обадихте?

— Вие бяхте номер пет в списъка.

— Късметлийка съм. — Рейчъл Молинс пак се засмива. — Вие също.

— Искате да кажете, че сте роднина на Джон Молинс?

— Да.

Аманда усеща, че нещо я стяга в гърлото.

— В смисъл?

Кратка пауза, момент на нерешителност, преди Рейчъл да отговори.

— В смисъл, че той ми е брат.

Чашата с вода едва не се изплъзва от ръката на Аманда.

— Моля?

— Аз съм сестрата на Джон Молинс. — Усмивката слиза от лицето на жената. — Пийнете си глътка вода, Аманда. Изглеждате малко бледа.

Аманда отпива, опитва се да си събере мислите, да формулира следващия си въпрос.

— Не разбирам — предава се накрая тя.

— Естествено. Как би могла?

— Искате да кажете, че Хейли Молинс е излъгала, когато каза, че съпругът й няма други роднини в Торонто?