Джой Филдинг - Кукла на конци

— Като например това, че и двамата в крайна сметка станахме адвокати?

— Като това, че и двамата станахме адвокати и измръзнахме до смърт на паркинга на поправителния център „Метро“.

— Казваш, че е време да влизаме?

— Казвам, че е време да влизаме.

Вътрешността на изправителния център се струва на Аманда дори още по-грозна и по-потискаща от фасадата.

— Получаваш точно това, което виждаш — мърмори си тя, докато преминават през първите врати и чакат да бъдат допуснати.

Пазачът, седнал в будката от дебело стъкло при втората врата, не бърза да ги пропусне. Следва обичайната процедура с металните детектори и проверка на документите; показването на съдържанието на чанти и куфарчета и преглеждането на личните вещи.

— Подпишете се тук — инструктира ги един полицай и им подава папка през ниската масичка, докато подозрително оглежда Аманда.

Аманда дръзко се взира в него и мълком го предизвиква да открие прилика с майка й. В действителност тя представлява интересна комбинация от противоречиви черти на двамата си родители. Пълните устни на майка й са поместени сред силната челюст на баща й; меките очи на баща й излъчват острия поглед на майка й.

— Оттук — казва полицаят и ги повежда по мрачни коридори, изпълнени със застояла миризма на човешка плът, толкова натрапчива, че дори мирисът на дезинфектанти не може да я прикрие.

— Често ли идваш тук? — прошепва Аманда на Бен, докато надзирателят ги въвежда в малка стая без прозорци.

— Твърде често — отговаря той, погрешно вземайки опита й да се шегува за сериозен въпрос.

— Затворничката ще пристигне след малко — казва надзирателят и се кани да излезе.

— Ще може ли да вкараме още един стол тук? — пита Бен.

— Ще видя какво мога да направя.

Аманда чува стъпките на полицая, докато се отдалечава. Тя докосва облегалката на единия от двата, неудобни на вид, сиви пластмасови стола от двете страни на малката дървена маса.

— Мислиш ли, че всички затвори ползват услугите на един и същ декоратор?

— Затворът, това сме ние — дълбокомислено отбелязва Бен.

Аманда крачи напред-назад между масата и стената. Отмахва косата от лицето си, разкопчава си палтото, после пак го закопчава.

— Защо не седнеш? — пита Бен.

Тя поклаща глава. Изпитва нужда да е права, когато се срещне с майка си. Несъзнателно изопва рамене и се изправя в цял ръст, като си дава сметка, че на майка й няма да й трябва много време, за да я накара да се превие.

— Добре ли си?

Аманда усеща устата си суха, дишането затруднено. Бори се с желанието да избухне в сълзи и с писъци да побегне от стаята.

— Не съм сигурна, че ще се справя.

— Можеш да се справиш.

— Ами ако не искам ?

— Понякога се налага да правим неща, които не ни харесват.

— И откога стана толкова дяволски зрял? — сопва се Аманда, после поглежда виновно към пода.

Откакто ме напусна, чува го да казва, макар че той мълчи.

Гледа ботушите му, докато той се приближава, усеща топлия му дъх, когато идва по-близо, лекото му колебание, преди да я прегърне и притисне до себе си.

— Няма нищо — шепне й. — Всичко ще бъде наред.

— Не се чувствам наред. — Но това не е съвсем вярно, дава си сметка тя и обляга тялото си на неговото, наслаждава се на добре познатото чувство от допира му. Винаги сме си подхождали идеално, мисли си тя и полага бузата си на рамото му.

Нали заради това ме напусна, чува отново въпроса му.

— Тя вече не може да те нарани, Манди — меко казва Бен.

Аманда рязко се изтръгва от ръцете му.

— Не ме наричай така.

Той бързо се отдръпва от нея, отваря ципа на якето си, мята го върху облегалката на единия от столовете, отваря куфарчето си и почва да рови в него.

— Извинявай.

— Просто мразя умалителни имена.

— Зная. Извинявай. Няма да се повтори.

— Не исках да ти се сопвам.

Той не казва нищо, но и не е необходимо. Позата му, замръзналата стойка, са достатъчно красноречиви.

— Съжалявам — отронва тя отново.

— Няма проблем. — Той изобразява най-добрата си адвокатска усмивка. Ще се придържаме строго към работата, казва тази усмивка.

Аманда чува стъпки в коридора, отстъпва в единия ъгъл и задържа дъха си, докато вратата на тясното помещение се отваря. Един надзирател надниква вътре.

— Казаха ми, че ви трябвал още един стол? — Подава го на Бен, без да влиза.

Аманда изпуска въздуха от дробовете си, изтрива една неволна сълза и се засмива на глас. Защо съм толкова дяволски нервна, чуди се тя. Майка ми е в затвора, за бога. Няма начин да ми навреди вече.