Джой Филдинг - Кукла на конци

— Ами ти? — пита Бен, сменяйки рязко темата, той преминава в нападение, както би направил всеки уважаващ себе си адвокат. — Има ли някой по-специален след последния ти развод?

— Уау! Не. А ти откъде знаеш за това все пак?

Той свива рамене.

— Не е кой знае каква тайна. Натъкнах се на един, който се срещнал с теб във Флорида. Кийт Халперн, мисля, че беше.

— А, да. Добрият стар Кийт. — За първи път бе спала с Кийт Халперн, когато бе шестнайсетгодишна. За последен — преди две години, когато буквално се сблъска с вече успешния борсов посредник в „Палм бийч грил“. Бил на почивка във Флорида, така й бе обяснил. Жена му отишла да посети родителите си в Бока за няколко дни; дали могат да се срещнат на по питие? Нейният развод тъкмо бе приключил; чувстваше се доста уязвима; навярно му е разказала повече, отколкото му беше нужно да знае. Явно той с удоволствие е споделил информацията с бившия си съученик.

Разговорът замира. Бен пуска радиото и превключва станциите толкова бързо, че Аманда не успява да долови нищо от предаванията. Гладката линия на магистралата се простира безкрайно пред нея. И от двете страни на пътя няма нищо, поне малко, интересно.

— Колко надалеч е това място? — пита, когато Бен излиза на магистрала 427.

— Почти стигнахме.

— Но ние сме пак на летището, за бога.

Бен завива надясно по „Диксън“ и продължава до първия светофар, после наляво по „Карлингвю роуд“, поемайки на север.

— Още няколко минути.

Аманда се обръща и поглежда през задното стъкло. Градът отзад е напълно изчезнал.

— Може би това не е толкова добра идея.

— Може и да не е — съгласява се той.

— Говори ли с майка ми тази сутрин?

— Не.

— Значи тя още не знае, че съм тук?

— Надявам се шока от срещата да поразвърже езика й.

— Не бих разчитала на нищо.

— Аз никога не разчитам.

Продължават на север до „Диско роуд“, после около сто метра на изток и завиват по една дълга алея от южната страна на улицата.

Не може да се каже, че човек придобива желание да облече бял костюм и да почне да танцува, мисли си Аманда, докато се взира в грозната монолитна сграда от кафяви тухли, която зловещо се възправя по средата на улицата със странното име.

— Има ли по-потискаща нещо? — Представя си затворите в Южна Флорида, с техните фасади в пастелни цветове, обградени с живописни водни канали и екзотична растителност. Но това архитектурно чудовище не би могло да стане по-привлекателно, дори и с палми наоколо, мисли си Аманда, докато Бен търси място на претъпкания паркинг.

— Мога да те оставя при вратата, ако искаш. Така няма да се наложи да газиш в снега.

— Не, няма нужда, не бързам кой знае колко да вляза. Пък и нали имам нови ботуши. — Отново протяга краката си напред, за да му даде възможност да види ботушите.

Този път той благоволява да погледне.

— Много са хубави. — Спира спортната си кола на едно празно място в дъното на паркинга, изключва двигателя и въздъхва дълбоко. — Готова ли си?

— Може ли да поседим тук само няколко минути?

— Аманда…

— Само няколко минути.

Той кимва.

— Голяма сграда — казва Аманда, за да печели време. — Не знаех, че Торонто е такава люлка на престъпността, що се отнася до жените.

— Мъжкият затвор е от другата страна. — Сочи й отстрани. Виждат се и двете сгради.

Аманда затваря очи в желанието си да не вижда изобщо нищо.

— Ти как се замеси в тази бъркотия впрочем? Майка ми ли те потърси?

— Не. Прочетох в сутрешния вестник за ареста й и сам си предложих услугите.

— И защо, за бога?

— Не зная. Предполагам, че съм се почувствал някак задължен.

— Задължен? Та тя се държеше нечовешки с теб, докато бяхме женени.

— Може би заради това го и направих.

— Защото се държеше нечовешки с теб?

— Защото бяхме женени.

Аманда обгръща тялото си с ръце.

— Искаш да кажеш, че си го направил заради мен?

— Искам да кажа, че го направих, понеже мислех, че така е редно.

— Въпреки, че е виновна?

— Особено, ако е виновна Аманда се опитва да се засмее.

— Не ми казвай, че действително вярваш в тая глупост, дето всеки заслужава възможно най-добрата зашита, независимо дали е виновен или невинен.

— Ти не вярваш ли?

— Предполагам, че вярвам — признава неохотно тя и потреперва в черното си вълнено палто. — Но става все по-трудно. Искам да кажа, няма да е лошо от време на време да попаднеш на клиент, който наистина не го е извършил.

— И по-странни неща са се случвали.