Джой Филдинг - Кукла на конци

— Вече не — уверява баща си Кендис и се обляга на въртящата се врата. — Мамо, Тайлър ме блъска.

Аманда ги проследява, докато не изчезват в едно чакащо такси. Какво ти става, пита се раздразнено тя. Да не би да възнамеряваш да прекараш следващите два дни, подозирайки всяка жена с две деца, че е госпожа Молинс? Не ти отива да се хвърляш в такива смешни заключения. Трябва да се стегнеш.

— Това никак не ти отива — шепне в яката на палтото си.

Отива към сепарето вляво от входа и няколко минути стои, втренчена в празните столове. Тук е седяла майка ми, с пистолет в чантата, готвейки се да убие човек. Аманда присяда на един от столовете, обляга се назад, опитва се да си представи ръцете на майка си, положени на същите облегалки, на които са и нейните сега, краката й кръстосани по същия небрежен начин. Какво ли си е мислила, докато е седяла тук в очакване? Погледът й към асансьорите ли е бил насочен или към вратата? Дали Джон Молинс се е връщал от разходка или е излизал? Семейството му с него ли е било? Дали майка й е била толкова безсърдечна, че да го застреля пред жена му и децата му?

Аманда скача на крака и стряска една жена, която тъкмо е седнала на съседния диван. Това е глупаво. Ти откачаш. Вестниците не споменаваха Джон Молинс да е бил убит в присъствието на семейството си. Макар че, да, майка й е толкова безсърдечна. Аманда се засмива на глас. Жената на дивана тутакси става и отива до бара.

Аманда си поема дълбоко дъх да се успокои и отива до рецепцията. Усмихва й се привлекателна млада жена с тъмна кожа и мек индиански акцент.

— Мога ли да ви помогна? — пита тя и разсеяно втъква зад ухото си своята дълга до брадичката черна коса.

— Исках да питам за апартаментите ви. — Аманда се чува да казва и се чуди какви по дяволите ги върши сега. — Можете ли да ми дадете някаква информация?

— Разбира се. Разполагаме с триста и осемдесет стаи и около половината от тях са апартаменти. — Служителката приплъзва бяло парче хартия по плота на бюрото си. — Това е ценовата листа.

Аманда преглежда цените на нощувките и обръща внимание на апартаментите: „царски среден“, „върховна стая“, „стая де лукс“, „премиум кинг“, „президентски апартамент“, „президентски де лукс“, „апартамент с две спални“.

— Апартаментът с двете спални — казва тя и вижда, че цената му е 795 долара на нощ.

— Имаме два вида апартаменти с по две спални — обяснява й служителката. — Единият е с двойно легло във всяка спалня, а другият с двойно легло в едната, а в другата — две отделни.

Аманда чувства как пулсът й се ускорява.

— От този се интересувам. — Навярно не биха могли да имат твърде много подобни апартаменти. — Едни приятели ще идват в Торонто следващия месец. Обещах им да се поинтересувам.

— Може би това ще ви помогне. — Младата жена вади малка брошура. — Тук се разказва малко за хотела и…

— Апартаментът с двете спални — прекъсва я Аманда. — Има ли хубава гледка?

— О, да. Апартаментите започват от двайсет и третия етаж и гледат на юг, така че предоставят чудесна гледка към града чак до езерото.

— А по колко такива апартаменти има на всеки стаж?

— Само по един.

Аманда се усмихва, пуска брошурата в чантата си и се отдалечава от рецепцията.

— Благодаря ви.

— За мен беше удоволствие. Приятен ден.

Аманда се отправя към изхода, изпълнена с необикновено самозадоволство. Но веднага, щом стъпва навън, право в лицето я удря свирепият леден вятър и бързо я връща към реалността. Е, голяма работа, подиграва й се вятърът. Значи изкопчи малко информация от нетърпеливата да ти услужи рецепционистка. Значи разбра как да намериш госпожа Молинс. Ти си адвокатка, нали така? Обучена си да задаваш правилните въпроси. Но по-важният въпрос е: Какво ще правиш сега?

Портиерът прави знак на едно такси и Аманда се качва.

— Накъде, госпожице?

Аманда се обляга назад в похабената кафява седалка и долавя тънка застояла миризма на човешки тела. Тя се поколебава и няколко пъти променя мнението си, докато накрая казва:

— Гробище „Маунт Плезант“.

— Можете ли да ме почакате няколко минути? — пита шофьора, чиято лична карта, поставена на гърба на предната седалка, го идентифицира като Абдул Джахиб.

— Таксиметърът работи — съобщава й той със свиване на рамене.

— Няма да се бавя. — Упътва го по извития път, пресичащ гробището — огромна площ, разположена точно в центъра на града. На север и юг граничи с „Дейвисвил“ и „Сейнт Клер“, а на изток и запад с „Маунт Плезант“ и „Яндж“. Красив район, дори и покрит със сняг, осеян с хълмове и разнообразни дървета. Всичко, което човек би могъл да си пожелае за последно убежище. Тихо. Спокойно. Близо до всичко. Страхотна гледка. Хората просто си умират да попаднат тук, чува някой да казва и се озърта плахо през рамо, сякаш проверява за духове.