Джой Филдинг - Кукла на конци

Аманда отлага колкото може по-дълго момента, когато ще погледне снимката на майка си и вместо това се съсредоточава в текста отдолу. „Гуен Прайс“ — пише там, — „шейсет и една годишна, е изведена от двама полицаи от фоайето на хотел «Четири сезона», след като мъж, отседнал в хотела, е бил застрелян от упор“

Аманда ахва, когато вдига поглед към снимката на майка си, показваща как я извеждат от хотела в белезници. Коя е тази жена, чуди се тя и се опитва да свърже крехката жена със светла коса, която вижда, с гневната фурия от своето детство и робота със стъклен поглед от младостта си. Друга снимка й се струва по-позната. Тя представя майка й в близък план, седнала на задната седалка на полицейска кола, взираща се през страничното стъкло с празен, почти безразличен поглед, макар че челюстта й е отпусната, а устните й сякаш се усмихват.

— На какво, по дяволите, се смееш?

Вестниците са дразнещо неясни относно самото нападение, полицията не е склонна да коментира евентуалния мотив за стрелбата. „На този етап моите предположения не са по-добри от вашите“ — цитира се някой си детектив Билингсли.

— Кой си ти, Джон Молинс? — Аманда преглежда набързо различните статии за по-конкретна информация, но намира само вече познатите й подробности. „Джон Молинс… 47-годишен… бизнесмен от Англия… на почивка в Торонто със съпругата и двете си деца…“ Спира да чете. Погледът й се връща на снимката на мъжа.

— Кой ходи на почивка в Торонто през февруари? — пита на глас, като се сеща за въпроса на Джерод Шугър. — Дошъл си тук, за да се видиш с някого, нали така? — Дали това е била майка ми?

На вратата се чука.

— Румсървис — обажда се някакъв глас, преди Аманда да има време да попита кой е.

— Подранихте — казва с благодарност на младежа, докато го води към средата на стаята. Той е нисък и слабичък, а бледата кожа на лицето му носи белези от акне. Изглежда като тийнейджър. — Можете да оставите всичко тук. — Посочва долния край на леглото.

Сервитьорът несръчно наглася подноса, приглажда бялата кувертюра, вдига капака на морковената супа, за да й я покаже, после прави същото и с основното блюдо.

— Печено пиле с аспержи и печени картофи с масло, сметана, бекон и праз.

— Ухае прекрасно. — Тя разписва сметката и му дава щедър бакшиш. — Благодаря ви. — Той обаче не помръдва и за секунда Аманда се чуди дали не му е дала твърде малко. Проследява погледа му до леглото, където изрезките от вестници лежат една до друга като квадратчета на карирано одеяло. — Ужасно нещо — осмелява се да каже. — Бяхте ли тук по това време?

— Бях в хотела, да. Но не във фоайето. Не съм видял нищо.

— Обзалагам се обаче, че сте подочули доста неща.

Той свива рамене.

— Малко.

— Какво например?

— От нас не се очаква да коментираме това. — Младежът неловко пристъпя от крак на крак и подозрително поглежда към изрезките. — Журналистка ли сте?

— Журналистка ли? Господи, не. Просто съм любопитна. — Аманда се навежда напред да помирише супата, с което позволява на халата си леко да се разтвори. — Семейството му тук ли е още?

Погледът на младежа пробягва по частично оголените й гърди.

— Да — разсеяно промърморва той. — Всъщност, току-що занесох няколко хамбургера на децата.

— Не са на този етаж, нали? — Старае се въпросът да прозвучи възможно най-небрежно, но едно слабо трепване на гласа й заплашва да я предаде. — Искам да кажа, малко ме побиват тръпки при мисълта, че може да се намирам на един етаж с някакъв нещастник, когото са застреляли.

— Не се безпокойте. Те са на двайсет й четвъртия етаж, от другата страна на хотела.

Аманда се усмихва и прибира реверите на халата си.

— Май не трябваше да ви казвам това.

— Да ми казваш какво? — усмихва се тя и сервитьорът кимва с благодарност, след което излиза заднишком от стаята. — От другата страна на хотела — повтаря Аманда и се пльосва на леглото. Вдига капака на морковената супа и се чуди за какво изобщо й е тази информация. — Двайсет и четвърти етаж.

За своя изненада тя спи добре. Беше се унесла някъде към третата част на хокейния мач и се събужда, чак когато почукването й известява, че румсървисът я чака със закуската й. Намята халата и замаяно тръгва към вратата. Сънят все още обвива врата и раменете й, като страстен любовник. Смътно си спомня, че предишната вечер беше попълнила менюто за закуска и го бе окачила отвън на вратата, когато избута подноса с вечерята в коридора. Не си спомня обаче какво си бе поръчала.