Джой Филдинг - Кукла на конци

— Заспала ли съм?

— Даже хъркаше — потвърждава Бен.

— Хърках ли?

— Предполагам, че някои неща никога не се променят.

Аманда усеща, че бузите й пламват, въпреки студения порив на вятъра, който удря лицето й, когато униформеният портиер отваря вратата на колата.

— Жените не хъркат — сухо казва на Бен, улавя се за ръката на портиера и се измъква от колата. — Аз не хъркам. — Не може да реши дали е ядосана на небрежната му — и някак собственическа — отпратка към общото им минало, или на себе си, че е заспала, сякаш по този начин е проявила уязвимост и му е позволила да вземе надмощие. Надмощие над какво, пита се и посяга към задната седалка за сака си. Бен докосва с ръкавицата си голата й ръка.

— И сама мога — казва му, докато той взема сака и го понася към фоайето. — Не е нужно да влизаш. — Но той минава през въртящата се врата и докато го настигне, вече е на няколко крачки от рецепцията.

Аманда рязко спира. Стъклената врата зад нея продължава да се върти и тя чувства вихъра, който създава. Значи ето къде се е случило, мисли си и души парфюмирания въздух за някаква минимална следа от кръв. Ето къде майка ми е застреляла човек.

Взира се в големия правоъгълен килим на цветя, който пресича обширното добре осветено фоайе, в търсене на петна по тъмната вълнена повърхност, но не вижда никакви, което означава, че без съмнение килимът е бил подменен. Не биха могли да позволят първото нещо, което посреща нищо неподозиращите посетители, да е голяма локва кръв. Не е точно идеята за добро първо впечатление.

Великолепна аранжировка от истински цветя е поставена върху махагонова масичка в средата на килима. Меднокафяв мрамор покрива стените и пода. Огледални колони се издигат към високия таван. На отсрещната стена са подредени стилните врати на асансьорите, отдясно на които е рецепцията. Вляво има лоби бар, както и няколко удобни сепарета, всяко с диванче и два стола в преливащи се нюанси на бежовото. Ето къде е седяла цял ден майка ми, в очакване да убие един от гостите, дава си сметка Аманда и се опитва да познае кой точно стол би избрала майка й.

— Аманда — вика я Бен от рецепцията — Искат някакъв личен документ.

Аманда тръгва към него, макар че краката й сякаш са изгубили чувствителността си. Струва й се, че коленете й всеки момент ще се подгънат и почва да се препъва. Бен незабавно се озовава до нея, подхваща я за лакътя и я повежда напред.

— Добре ли си?

— Доста бързо са почистили всичко — мърмори тя и с нетърпеливо тръсване наглава отхвърля неговото внимание. Подава паспорта си на служителя.

— Добър вечер, госпожо Травис. — Усмивката на младежа разкрива поне десетина зъба в повече от необходимото. — Приятно ми е да ви видя сред нас. Разбирам, че ще останете за седем нощувки.

— Не — остро го поправя Аманда.

Служителят видимо пребледнява, а зъбите му изчезват зад тънката линия на устните.

— Две нощи са повече от достатъчни. — Аманда се втренчва в бившия си съпруг, сякаш иска да му каже: какво на света е могло да те накара да си помислиш, че искам да остана цяла седмица?

Бен не казва нищо. Служителят на рецепцията протяга през бюрото един формуляр и й посочва къде да се разпише.

— Не ви ли трябва кредитната ми карта? — пита Аманда, понеже младежът не споменава нищо.

— Господинът вече се погрижи за това.

Аманда се усмихва сухо и му подава собствената си кредитна карта.

— Какво си мислиш, че правиш? — пита тя Бен тихо.

— Опитвам се просто да ускоря нещата.

— Сама мога да се грижа за себе си.

— Зная това. — Не доизказва очевидното: Вече си го правила. Но Аманда все пак го долавя.

Какво ли е правил Джон Молинс на рецепцията, когато майка й го е застреляла, пита се тя. Дали тогава не е говорел с точно този служител?

— Вие сте на шестнайсетия етаж — казва й младежът. Като цяло той изглежда твърде свеж, за да се допусне, че неотдавна е бил свидетел на хладнокръвно убийство. Подава й малък плик с картата за отключване на вратата и понижава глас, като че ли се кани да съобщи някакви новини от особена важност:

— Стая 1612. Ако имате някакви въпроси, моля не се колебайте да се обадите. Нуждаете ли се от помощ за багажа?

— Ще се оправим — осведомява го Бен, премята отново сака на рамото си и се отправя към редицата асансьори.

Аманда се кани да го спре, да му каже, че оттук нататък може да се справи и сама, че не е нужно да я придружава до стаята й, че само защото майка й е застреляла някого във фоайето на този хотел, не означава, че нея трябва да я наглеждат и пазят, че тя не е окаяната принцеса, която той смяташе, че спасява, когато се ожени за нея и че досега би трябвало по-добре да я е опознал.