Джой Филдинг - Кукла на конци

— Къде ли крият проклетите таксита? — мърмори си беззвучно. Вече чувства пронизващо студения февруарски въздух да се промъква по пода към краката й, като смъртоносна змия. Сигурно ще й се наложи да си купи чифт ботуши, мисли си вече с раздразнение, а още дори не е излязла от летището. — По дяволите това време — произнася на глас.

— Пак ли си говориш сама? — пита някакъв глас и Аманда замръзва на място, не й се иска да се обърне. — Винаги ти е харесвало да си говориш сама.

Сърцето й нахлува в ушите и тя оглушава за всичко, освен за своя развълнуван пулс.

— Нямаше нужда да изминаваш всичкия път дотук — стряскащо спокоен глас отговаря отнякъде много далече. — Казах, че ще ти се обадя веднага, щом се настаня.

— Помислих си, че може да ти е приятно да видиш тук приятел.

— Приятел ли? — чува се да пита.

— Защо не се обърнеш да се увериш?

Аманда бавно променя положението си и се обръща по посока на гласа. Вдига неохотно очи и поглъща с поглед стоящия пред нея мъж. Чертите на лицето му попиват в съзнанието й като вода в сюнгер.

Бен Майерс изглежда точно като мъжа, когото напусна преди осем години и в същото време — няма нищо общо с него. Все още е висок и слаб, красив по онзи небрежно размъкнат начин, който навремето я подлудяваше, но кафявите му очи сега са по-скоро предпазливи, отколкото измъчени, а стойката — преднамерено изправена. Спокойна самоувереност е изместила шумното перчене. Тежкото черно кожено яке, което носи, е по-скоро практично, отколкото бунтарско. Аманда разбира, че нейното лошо момче е станало мъж. И хубав, при това.

— Бен — казва тя, когато слухът й се прояснява, а сърцебиенето започва да се нормализира.

— Аманда — поздравява той. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Ти също.

Той поема сака от рамото й и с лекота го мята върху своето.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Не възнамеряваш да се задържаш за по-дълго наоколо, доколкото схващам.

— Мислех си за ден-два… — Млъква, без да си продължи мисълта. Пък и той вече се отдалечава и тя трябва да подтичва, за да не изостава от неговите големи крачки.

— Колата е насам — подхвърля през рамо той и се насочва към асансьора. — Закопчай се — съветва я, когато спират на петия етаж. — Навън е студено.

Арктическият въздух я удря, като чаша вода, плисната в лицето, веднага, щом излиза от асансьора и тръгва към паркинга. Само дето водата би замръзнала, преди да стигне до нея, мисли си и прилепя яката на палтото плътно до врата си, укорявайки се наум, че не си е взела шал. И чифт ръкавици. Какво, по дяволите, правя тук, ядосва се тя. Какво правя в тази замръзнала пустош, защо препускам след мъж, който някога ми е бил съпруг, а сега ще ме откара в хотела, където майка ми, с която не съм разговаряла от години, е простреляла и убила някого, за когото никога не съм чувала?

— Оттук — казва Бен.

— Мерцедесът?

— Не точно. — Прави знак с глава към един стар бял корвет.

— Боже мой. Все още си с него.

— Познаваш ме. Трудно се разделям с нещата.

Аманда пренебрегва намека и потрива ръце в безплодно усилие да ги стопли, докато той отключва колата и хвърля сака й на тясното място, което се брои за задна седалка. Тя докосва старата кола и топли спомени притъпяват убождането от ледената й повърхност.

Спомня си Бен отпреди едно десетилетие, наперено хлапе в тесни черни дънки и овехтяло черно кожено яке, да изскача от новата си бяла спортна кола и да прескача стъпалата пред входната им врата. Тя се втурва навън да го посрещне с надеждата майка й неодобрително да се взира от прозореца на стаята си, когато Аманда предизвикателно го хваща за ръка. Но когато поглежда нагоре, вижда, че завесите в стаята са дръпнати, както обикновено, и никой не надзърта. Както и никой не я чака да й се кара, когато на следващата сутрин се промъква обратно в почти четири часа сутринта.

Дотук с топлите спомени, мисли си Аманда сега и се качва в колата.

Самата кола трябваше да й подскаже що за човек беше Бен всъщност. Той сам бе платил за колата, като всеки уикенд и всяко лято след като навърши четиринайсет, бе работил и заделял всяка стотинка настрани, за да си купи от втора употреба колата на своите мечти. Това би трябвало да й подскаже нещо за неговите склонности, решителност и воля за успех. Но тя виждаше само черното кожено яке и белия корвет. Може и да бе уловила дързостта в леко приведената глава, но напълно й бе убягнала стоманената твърдост на стойката му. Бе усетила предизвикателството в гласа му, когато роптаеше срещу властта, но не бе доловила властните нотки при това роптаене.