Джой Филдинг - Кукла на конци

— Защо?

— Просто тя изглежда твърде…

— Твърде какво?

— Твърде вменяема — казва той след дълга пауза.

— Майка ми изглежда твърде вменяема — повтаря Аманда — Сега вече съм сигурна, че не е наред.

Бен се засмива и Аманда осъзнава колко приятен е смехът му и колко рядко го е чувала.

— Посетена ли е от психиатър?

— „Посетена“ е точната дума — казва Бен, — понеже тя отказа да разговаря с него. Не си помага много.

— И това те изненадва, защото…?

Той отново се засмива, но този път смехът му е напрегнат, сякаш някакво въже бавно се пристяга около врата му.

— Може да говори с теб.

Аманда затваря очи и се опитва да си припомни кога за последен път двете с майка й бяха разговаряли. Чува да се повишават ядосани гласове, невнимателно да се подхвърлят обвинения, като гумена топка напред-назад между двете. Ами, с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи удар!

— Кога мога да я видя?

— Мислех да отидем утре около един часа.

— Къде е тя?

— Западен изправителен център „Метро“.

— Как изглежда това място?

— Не е „Четирите сезона“.

— Е, в такъв случай може би няма да може да убие никой друг. — Аманда клати глава, сякаш иска да попита възможно ли е това да се случва в действителност? Наистина ли водим този разговор? — Ще има ли някакъв проблем да ме вкараш?

Бен поклаща глава.

— Ще им кажа, че си ми асистентка.

Аманда не обръща внимание на игривото пламъче в очите му.

— Тя знае ли, че аз съм тук?

— Не.

— Мислиш ли, че това е добра идея? Тя не си пада много по изненадите.

— Не исках да й казвам нищо, в случай, че…

— Не се появя?

— Нещо такова.

Тя отново поглежда навън и вижда надписа „Втора кожа“, изписан с големи букви по фасадата на ниска тухлена сграда. Каква добра идея, мисли си, и потреперва в черното си палто. Точно сега една втора кожа би ми свършила добра работа.

— Студено ли ти е още? — Бен усилва парното. Струя горещ въздух обгръща краката й.

— Май съм забравила колко студено става тук по това време на годината.

— Някои години са по-лоши от други.

Аманда кимва и разглежда профила му. Носът му е по-дълъг, отколкото си го спомня, скулите му — по-ясно изразени. Красив мъж, според всички стандарти, мисли си тя, усеща някаква стара тръпка и си налага да извърне поглед.

— Е, как я караш? — пита след няколко секунди.

— Добре съм.

— Харесва ли ти да си адвокат?

— Да. А на теб?

— Да — Тя се засмива. — Звучим така, като че ли се женим.

Той слабо са засмива.

— Мисля, че веднъж беше достатъчно, нали?

Тя кимва.

— Не си ли се оженил повторно? — Дланите му са скрити в дебели черни кожени ръкавици, но тя не си спомня да е видяла халка, когато бяха на летището. Почудва се какво ли е направил със старата си халка, дали с нея му е било по-лесно да се раздели, отколкото с корвета.

Той клати отрицателно глава.

— По-близка приятелка?

— Приятелка — признава след малко той, очевидно без желание да обсъжда с нея подробностите от личния си живот.

— Приятелка, която е по-близка — дразни го тя, но открива, че е странно обезпокоена от мисълта, че той би могъл да е ангажиран с някоя друга. Защо, пита се, изненадана от тази почти инстинктивна реакция. Самата тя е била с десетки мъже през годините, откакто го напусна, в това число още един брак и развод. Сериозно ли си мисли, че той е копнеел за нея през всичките тези години, в очакване да се вразуми и да се прибере у дома? Изпъшква на глас и прогонва обезпокоителната мисъл от ума си.

— Нещо не е наред ли?

— С какво се занимава приятелката ти? — пита Аманда, без да обръща внимание на въпроса му и решава, че може би не е лошо да преспи с Бен в името на доброто старо време, но в никакъв случай не е склонна към нещо повече. Минала съм го това, напомня си тя. Приключих с него.

— Юристка е.

— Да, бе!

— Към прокуратурата.

— Значи спиш с врага?

Бен не казва нищо и Аманда забелязва острите гънки на черните му кожени ръкавици около кокалчетата, когато пръстите му стисват по-здраво волана.

Кой би допуснал, мисли си и го казва на глас:

— Кой би допуснал?

— Кое?

— Всичко.

Той кимва.

— Кой би допуснал? — съгласява се с нея.

Движението по магистралата, слава богу, е слабо, макар че с навлизането в града, те почват да пълзят бавно. Аманда затваря очи и се преструва, че дреме. Няма желание да вижда какви поражения е нанесло времето на града и още по-малко — да поддържа разговор. Неочаквано обаче преструвката се превръща в действителност и Аманда се събужда чак, когато Бен навлиза в алеята на красивия градски хотел.