Джой Филдинг - Кукла на конци

— Застреля ме — казва момичето и сяда обратно.

Аманда тутакси се сеща за майка си.

Веднага, щом се приземяват, Шугър смъква чантата на Аманда от багажното отделение, помага й да си облече палтото, а ръцете му се забавят на раменете й малко повече от необходимото.

— Ще бъда в конферентен център „Метро“ до четвъртък — казва й той. — Ако ви остане свободно време, защо не ми се обадите?

Пътят от самолета до канадската митница е безкраен. Аманда бавно се предвижва по дългия коридор, издутият й черен кожен сак тежи на дясното й рамо и тя си мисли, че нямаше да е лошо да си купи един от онези хитроумни куфари на колелца, каквито с лекота дърпат останалите хора. Само че какъв би бил смисълът? Колелцата означават скорост, а скоростта — че бърза да стигне до целта си, а на нея всъщност й се иска изобщо да не отива там.

Стъпва на дълъг ескалатор и започва още едно спускане. Долу се смесва със стотици хора, които, подредени в поне десетина дълги опашки, очакват реда си за канадската митница. Чува една жена да се оплаква, че поне два огромни самолета са капнали по едно и също време, свалили са пътниците си едновременно, което означава, че сигурно ще мине час, докато им дойде редът. Аманда свива рамене. Навярно е единственият човек в тълпата, който се радва на неприятната новина. Оглежда се за Джерод Шугър и й се струва, че го забелязва на една опашка с привлекателна дама на неговата възраст, но когато поглежда на другата страна, отново го вижда, този път оживено да говори по телефона си. Докато прави няколко бебешки крачки напред, на Аманда й хрумва, че Джерод Шугър притежава едно от ония лица, които винаги изглеждат познати. Хрумва й също, че макар да бе седяла до мъжа през голяма част от следобеда и активно бе флиртувала с него, тя действително няма представа как изобщо изглежда той и че навярно няма да може да го познае, ако реши да приеме неговото предложение и да му се обади в хотела.

Въпреки масата хора и мрачните прогнози, опашката се придвижва сравнително бързо и след половин час Аманда се озовава най-отпред.

— Цел на посещението ви? — излайва митничарят на двойката пред нея.

— Бизнес — отговаря съпругът.

— За удоволствие — казва жена му.

Е, кое от двете, на Аманда й се иска да попита и поглежда към формуляра в ръката си. Изсмива се на глас, когато вижда, че е отбелязала „За удоволствие“. Би трябвало да има графа „Задължение“, мисли си тя. Или „Поради виновност“. А защо не „Майка-убийца“?

— Госпожице? — произнася глас някъде до нея.

Усеща потупване по рамото.

— Вие сте наред — казва мъжът зад нея и я насочва с глава.

Аманда кима. Докато подава паспорта и декларацията на служителя, сърцето й лудо препуска, сякаш е нелегален имигрант, който се опитва тайно да се промъкне в страната.

— Откъде сте? — пита той, въпреки, че има пред себе си цялата информация.

— От Флорида — Чуди се, дали на компютъра му не се изписва друго — че всъщност е родена тук, в Торонто — и дали, вследствие на това, че скрива истината, няма да я оковат в белезници и незабавно да я качат на обратния полет за САЩ.

— И какво ви води в Торонто по това време на годината? — учтиво пита мъжът.

Аманда отбелязва, че служителят е млад и не дотам привлекателен, с бледа кожа и светлокестенява, вече оредяваща коса, но гласът му е изненадващо дълбок.

— Идвам, за да видя майка си — казва тя и почти се задавя при последната дума.

Той със сигурност е усетил колебанието й. Със сигурност ще настоява за подробности. Коя е майка ви, ще поиска да узнае. От кога не сте я виждали? И защо толкова дълга раздяла? Защо изведнъж сте изпитали нужда да я видите? Коя сте вие? Коя сте в действителност?

— Колко време ще останете? — пита обаче той.

— Само няколко дни.

— Носите ли някакви подаръци?

Аманда едва не се разсмива. Кога за последен път двете с майка й си бяха разменили подаръци? Правили ли са го изобщо някога?

— Не. Никакви подаръци.

— Някакви цигари или алкохол?

Тя усеща как снощното вино я стяга за гърлото.

— Не.

— Приятно прекарване. — Служителят слага печат на декларацията й, връща й я заедно с паспорта и прави знак на следващия.

— Благодаря. — Аманда неохотно тръгва и следва потока към сектора за проверка на багажа. За щастие тя няма багаж за проверяване, затова продължава към изхода, където стои още един служител, който преглежда декларациите.

— Чудесно — казва й той и поема декларацията от ръката й, като по този начин й спестява унижението някой непознат да рови в чантата й, макар че всичко, което би могъл да намери, е нейния комплект гримове, чифт черни панталони и подходящо за тях поло, както и няколко неособено възбуждащи чифта памучно бельо. Аманда с мъка крачи към изхода, сякаш стъпва по дебел слой прясно излят бетон. Погледът й обхожда нетърпеливите лица на посрещачите, чакащи да поздравят любимите си. Навсякъде около нея се носят щастливи гласове на срещащи се хора: „Здравей, скъпа. Как беше полетът?“; „Я да те видя! Толкова си пораснал, че не мога да те позная!“; „Добре дошъл у дома, татко!“ Забелязва своята спътничка, тийнейджърката, която се хвърля в обятията на приятеля си, радостно безразлична към всичко наоколо. Усеща слабо пробождане в сърцето. Кога за последен път така искрено се бе хвърлила в нечии обятия? Кога за последен път някой я е очаквал, за да я вземе?