Джой Филдинг - Кукла на конци

— И тръгваме на далечен път — шепне си тя, докато самолетът се издига във въздуха. Сграбчва силно облегалките за ръце, опитва се да не се паникьоса. Бяха минали осем години от последния й полет със самолет. Дори и през медения си месец с Шон се качваха на кораби, не на самолети. Карибски круиз, с тъга си припомня тя и се сеща, че двамата с Бен изобщо не бяха карали меден месец.

Отпъжда образа на Бен от ума си. Ще го види съвсем скоро.

— Запази ми стая в хотела на местопрестъплението — беше го инструктирала по телефона сутринта. — Ще ти се обадя веднага, щом се настаня.

Момичето до Аманда пука балони от дъвка в бърза последователност и звукът е като от изстрели на малък пистолет. Какъв ли пистолет е използвала майка й, за да застреля мистериозния непознат, пита се Аманда и усеща как тялото й под тежкото палто се покрива с хладна пот.

Един забравен образ се появява и израства бързо като плевел, преди Аманда да успее да го изкорени. Вижда себе си като дете, как тършува в гардероба на майка си, в търсене на чифт модерни обувки заострени с високи токове, за предпочитане сребърни или златни, да са подходящи за принцеса-вълшебница, но намира само обикновени, ниски, черни и кафяви, подредени в дъното. После поглежда нагоре и на рафта над закачалките с дрехи, вижда кутия. Решава, че там майка й държи най-специалните си обувки, които стават за принцеса. Изтичва в кухнята, взима малката стълба, облегната до плота, връща се в стаята на майка си, качва се на последното стъпало и протяга ръце към кутията. Пръстите й дращят по нея, без да могат да я хванат, но накрая успява да я събори. Кутията пада на земята като едва не я улучва по главата, прекатурва се някак особено по килима, капакът й пада и съдържанието се изсипва в краката й.

Пистолет, ахва сега Аманда, както сигурно е ахнала и тогава. Малък, черен и неочаквано тежък.

Тя вижда как тогава взима странния обект в ръцете си, преобръща го насам-натам, повдига го до носа си и вдишва студената миризма на метал. Внезапно майка й се появява на прага, крещи и размахва ръце, като пощуряла марионетка и изтръгва пистолета от ръцете на Аманда. Детето избягва ужасено в коридора. По-късно, когато отива в стаята на майка си да се опита да й обясни, майка й гледа вторачено през нея, сякаш не съществува.

Следващият път, когато Аманда се прокрадва в стаята на майка си да надникне в гардероба й, кутията вече не е там. Нито пък някога попада отново на съдържанието й. Един въпрос остана незададен през годините: за какво й беше на майка й пистолет?

А сега се яви допълнителен: същият пистолет ли бе използвала, за да застреля Джон Молинс?

— Кой по дяволите е Джон Молинс? — пита на глас Аманда.

— Извинете. На мен ли говорите? — Мъжът до нея я гледа с топли кафяви очи.

— Какво? О, не. Съжалявам. Просто си говорех сама. Не исках да ви обезпокоя.

— Няма проблеми. И аз правя така през цялото време. — Погледът му се връща към книгата.

Аманда се улавя, че изучава профила му. Приятно лице, решава тя. Не точно красиво. Но не и некрасиво. Издължен нос, високи скули, пълни устни, силна челюст. Мили очи, мисли и й се ще отново да ги обърне към нея.

— Хубава ли е тази книга?

— Какво?

— Изглеждате твърде завладян от книгата.

— Не е лоша.

— Само толкова? — Защо ли притеснява горкия човек? Явно не си пада по по-продължителни разговори. Не му трябва да го разсейват и забавляват. Не неговата майка е застреляла непознат във фоайето на хотел „Четири сезона“.

— Дотук е доста добра. — Той оставя книгата разтворена в скута си. — Но аз съм подготвен да остана разочарован.

— Защо така?

— Аз чета доста криминалета и повечето започват добре, но после някак си се разводняват.

Аманда кима, сякаш в знак на съгласие, но самата тя не е чела много криминални романи. Животът е и без това достатъчно объркан.

— И как човек се подготвя да остане разочарован?

Мъжът се усмихва и няколко минути размишлява над въпроса.

— Има предвид миналото — казва накрая.

Върху горната устна на Аманда тутакси избиват капчици пот. Усеща, че се изчервява и изпотява, сякаш току-що се е надвесила над открит огън.

— Добре ли сте? — пита мъжът и кафявите му очи загрижено се присвиват.

— От палтото е — излъгва тя. — Изпитвам желание да се разпищя.

— Ето — предлага той. — Позволете да ви помогна. — Поема палтото от раменете й и го държи, докато тя измъква ръце от бухналите му ръкави, като с дясната си ръка едва не цапардосва момичето по ченето.