Джой Филдинг - Кукла на конци

Аманда се обляга назад върху таблата на леглото. Това беше прекалено, дори и за майка й.

— Била ли е пияна?

— Не — казва Бен. — Наистина трябва да си дойдеш у дома, Аманда.

Аманда затваря телефона, без да се сбогува. Отива до прозореца и се втренчва в луната.

Самолетът от Палм Бийч за Торонто излита с почти час закъснение.

Когато поемат по пистата, Аманда въздъхва с облекчение, доволна, че вече няма възможността да побегне с писъци и да вика: „Промених си мнението. Пуснете ме да изляза“, което сигурно щеше да направи, ако не се бе озовала в дъното на претъпкания Боинг 737, притисната между една дъвчеща дъвка тийнейджърка и бизнесмен на средна възраст, толкова погълнат от своя шпионски трилър, че дори не я погледна, докато почти се катереше по него, за да стигне до мястото си.

Още неща, които Аманда мрази: средни седалки в самолети; тийнейджърки, които шумно дъвчат дъвки и още по-шумно пукат балони, като през цялото време мятат дълги прави коси право в лицето й; безформеното черно вълнено палто, което носи за първи път от осем години и което трябваше отдавна да е изхвърлила.

Защо не го бе сторила? Колкото и да е било модерно навремето си, вече не е, а и дращи голите й ръце. Мисли си да го съблече, но в отреденото й тясно пространство няма място да диша, камо ли да разхвърля пластове дрехи. Така ми се пада, мисли си тя, докато няколко кичура от косата на съседката й я перват по бузата. Трябваше да си съблека палтото, преди да седна. Трябваше да изхвърля тъпото нещо още като напуснах Торонто.

— Първо на първо, изобщо не биваше да се качвам на този проклет самолет — казва на глас и неловко се оглежда. Но тийнейджърката до прозореца вече си пука балоните на фона на рок музиката, струяща от слушалките й, а лицето на мъжа до пътеката е заровено още по-дълбоко в книгата му, така че очевидно никой не е чул изблика й.

Защо не се сетих да си взема книга, пита се тя и се опитва да си спомни последния път, когато е имала удоволствието да се отпусне удобно с хубав роман в ръце. Някой мистериозен трилър, нещо, което да й помогне да изтърпи двата часа и половина във въздуха, да забрави къде отива. И защо.

Аманда не може да си спомни точно в кой момент действително взе решение да отиде в Торонто. След разговора с Бен тя бе потънала в нервен сън, само за да й се присъни как бременната Дженифър Травис, ядосаната Джанет Бърг и хлипащата Карълайн Флетчър я преследват. Някъде по средата на това преследване тя спира да си купи картина от Сенди, жената на Картър Рийз, после се събужда, цялата потънала в пот и с мисълта, че определено е време да се махне оттук.

Беше се обадила на авиокомпанията чак в шест часа сутринта и едва успя да си запази последното свободно място за редовния полет от Палм Бийч за Торонто в два и половина следобед. После се обади на секретарката си у дома й, без да съобрази, че горката жена може да иска да поспи до по-късно в събота сутринта, и й каза, че в понеделник може да не дойде на работа.

— Някаква конкретна причина, която да мога да кажа на хората? — попита Кели със стряскащо бодър глас, независимо от ранния час.

— Не.

— Ще се върнете ли до вторник?

— Не съм сигурна.

Пауза. Аманда почти чуваше как мозъка на Кели щрака. Знаеше, че отчаяно й се иска да попита дали тази внезапна промяна в плановете не е свързана с телефонните обаждания на Бен Майерс.

— Ще ти се обадя веднага, щом съм наясно с плановете ми — каза Аманда и затвори. После хвърли чифт черни панталони и черно поло в сака, сложи си чантичката с гримовете, както и няколко чифта бельо, обади се на Бен, каза му, че ще пристигне в Торонто около пет часа следобед, хвана такси за летището, където хапна за закуска пица „Пеперони“ и погълна голяма „Кола“, взе си билета, мина безпрепятствено през охраната и в чакалнята за отлитане, докато чакаше да ги качат на самолета, потъна в сън, слава богу без сънища.

За щастие — или за нещастие, както й се струва сега — някой я забеляза, че спи и я сбута навреме, за да я събудя за полета й. Тя скочи в самолета, точно преди да се затворят вратите, натъпка си сака във вече препълненото багажно отделение над седалките, след което самата се натъпка на средното място от предпоследната редица. Тъкмо си напомняше, че на харизан кон зъбите не се гледат, когато пилотът съобщи, че поради малък технически проблем ще се забавят десетина минути. Десетте минути се проточиха на двайсет, после трийсет и накрая станаха петдесет. На Аманда й ставаше все по-горещо и неудобно в черното вълнено палто. Но сега вече се движеха по пистата, явно, какъвто и да е бил проблемът, вече бе решен.