Джой Филдинг - Кукла на конци

— Добре ли спахте? — пита тя и вдига дистанционното от пода.

— Много добре, благодаря. Без сънища. — Без бивши съпрузи, които я преследват през заснежени улици, без майки, които я причакват в луксозни фоайета за да я нападнат с пистолет.

— Тези трябват ли ви? — Камериерката вдига смачканите изрезки, разпръснати по чаршафите.

— Не. Можете да ги изхвърлите. — Какъв смисъл има да ги пази? Прочела ги е толкова пъти, че може да ги рецитира наизуст.

— Гадна работа. — Камериерката клати глава, докато изхвърля хартиите в кошчето.

— Бяхте ли тук, когато се случи? — Аманда отново се опитва да звучи небрежно, сякаш просто поддържа учтив разговор.

— Не. Вече бях привършила за деня. Но една от моите приятелки тъкмо застъпваше на смяна. Тя е видяла всичко.

— Така ли? И какво е видяла?

Жената се привежда и шепне заговорнически.

— Видяла тази възрастна добре облечена жена да пресича фоайето и да застрелва горкия господин Молинс.

— Горкият господин Молинс — повтаря Аманда — Звучи така, сякаш сте го познавали.

— Почиствах апартамента му няколко пъти.

— Той в апартамент ли беше отседнал?

— Мисля, че беше доста богат. Наистина добре облечен. Говори се, че когато го застреляли, е носел костюм за две хиляди долара.

Аманда попива тази последна информация. Единствените мъже, за които някога беше чувала, че носят костюми за по две хиляди долара, бяха гангстери. Възможно ли е майка й да е имала някакви връзки с организираната престъпност?

— Освен това той беше с жена си и децата си — продължава камериерката, без да подозира за мислите на Аманда. — Затова им трябваха две стаи.

— Да. Разбрах, че те още били в хотела.

— Предполагам, че трябва да останат докато се извърши аутопсията и тогава ще могат да вземат тялото и да се върнат в Англия. Толкова приятни хора. Децата са много добре възпитани.

— Каква е госпожа Молинс?

— Тиха. Не говори много. Наистина вежлива. — Камериерката навива чаршафите на огромна топка и внезапно добива гузен вид. — Управителят каза, че не бива да обсъждаме случилото се, но е трудно да се въздържиш, знаете. Всички искат да говорят за това.

— Разбира се.

— Смешна работа. Хората все се притесняват, че черните младежи правят бели, а се оказва, че трябва да си нащрек заради възрастни бели жени. — Тя се смее.

Аманда прави опит да се присъедини, но смехът засяда в гърлото й.

— Най-добре да тръгвам и да ви оставя да си вършите работата. — Грабва си чантата и палтото от гардероба и премята и двете на раменете си.

— Приятен ден — подвиква след нея камериерката.

Асансьорът е празен, когато Аманда влиза вътре, но после спира на четиринайсетия етаж и вътре влиза мъж на средна възраст, който влачи тежък куфар. После на десетия идва една жена с двете си малки деца.

— Мамо — хленчи момиченцето, докато вратите се затварят. — Тайлър ме настъпва.

— Не е вярно — възразява светлорусото й братче и нарочно се бута в сестра си.

— Той ме бута.

— Не е вярно.

— Тайлър, достатъчно.

— Нищо не правя.

— Добре, престани така или иначе. — Майка му се усмихва измъчено на Аманда.

Привлекателна жена, мисли си Аманда, макар че вече изглежда изтощена, а денят едва започва. Аманда се усмихва в отговор и мълком се поздравява за решението да не създава потомство.

— Къде е татко? — настоятелно пита момиченцето и дърпа полата на майка си. — Искам татко.

На Аманда изведнъж й хрумва, че стои в асансьора с госпожа Молинс и двете й деца. В ума й тутакси нахлуват милион въпроса: Какво правеше съпругът ви в Торонто? Специално ли дойде да види майка ми? Каква е връзката помежду им? Има ли нещо, нещо изобщо, което да можете да ми кажете, което да придаде смисъл на цялата тази лудост?

— Госпожо Молинс — подхваща меко. Името излиза като шепот.

Жената се обръща към нея.

— Извинете. Казахте ли нещо?

Асансьорът е във фоайето и вратите се отварят. Мъжът с тежкия куфар пръв си пробива път.

— Съжалявам, че ви безпокоя — почва Аманда, докато отстъпва назад.

— Татко! — вика момиченцето и се втурва в отворените обятия на баща си.

— Татко! — още по-силно крещи Тайлър и се хвърля в краката на мъжа.

— Да? — Жената я гледа очаквателно.

В същия миг Аманда се чувства глупаво.

— Съжалявам. Моя грешка. Взех ви за някой друг.

— Защо се забавихте толкова? — пита съпругът и повежда семейството си към изхода.

— Тайлър трябваше да иде до тоалетната, после пък Кендис каза, че я боляло коремчето.