Джой Филдинг - Кукла на конци

— Тук завийте — казва тя на шофьора. И добавя: — Надясно. — След няколко секунди: — Оттук.

Абдул Джахиб спира колата пред малък сив постамент, на който стои голям каменен ангел. Аманда слиза от колата и разсеяно прочита текста върху паметника, докато минава покрай него. „ВЕРА ТРЮФО, 1912–1998“. Което означава, че Вера е била на осемдесет и шест години, когато е починала, изчислява Аманда. Съвършено прилична възраст да се умре.

Продължава надолу покрай редицата гробове, влажният сняг се стеле по определено неподходящите й за зимни условия боти. Тя вече чувства как през меката кожа се просмуква вода и мокри неприятно пръстите й, но подозира, че това е по-скоро във въображението й, отколкото в действителност. Засега, но не задълго. Тези боти са по-скоро декоративни, отколкото практични. Не са предназначени да се разхождаш с тях из гробища в разгара, на зимата.

„СТИВЪН МЪЛОУНИ, 1895–1978“, чете по-нататък. Починал на осемдесет и три. Намира се непосредствено до „МАРТА МЪЛОУНИ, 1897–1952“. Починала на петдесет и пет.

— Някой се е прецакал в тази работа — коментира Аманда, забързва се и едва не се подхлъзва на парче излъскан черен лед. „ДЖАК СТАНДФОРД, 1912–1975“. — На шейсет и три. — „АРЛИЙН ХИЛ, 1916–1981“. — На шейсет и пет.

Рязко спира пред една надгробна плоча от розов гранит: „ЕДУАРД ПРАЙС, 1933–1992. ЛЮБЯЩ СЪПРУГ И БАЩА“.

— Починал на петдесет и девет — шепне Аманда. Чувства как майка й се промъква зад нея и крещи в ухото й.

Е, с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи сърдечен удар.

ЗАВИНАГИ ЩЕ ОСТАНЕШ В СЪРЦАТА НИ.

— Здравей, татко — произнася Аманда. Очите й се напълват със сълзи и замръзват на бузите й.

Здравей, паляче — чува го да й отговаря.

Мина доста време, продължава безмълвно тя.

Всъщност, не чак толкова.

Единайсет години.

Това не е толкова много.

Аз бях надалеч. Сега живея във Флорида Адвокатка съм. Знаеше ли това?

Разбира се. Зная всичко за теб. И много се гордея.

Наистина ли? Защо? Ти никога не си се интересувал особено от мен, докато беше жив.

Трябва да разбереш, че майка ти имаше тежки проблеми. Пиеше. Беше в депресия. Тя се нуждаеше от моето внимание и подкрепа.

Аз също имах нужда от теб.

Ти винаги си била толкова силна и независима. А майка ти…

Майка ми е луда жена. И тогава беше луда, а сега още повече.

Тя има нужда от теб.

Въпреки сълзите, Аманда се засмива. Кога ли изобщо майка й е имала нужда от нея?

— Аз нямам разрешително да упражнявам професията си в Канада, татко. Пък и тя вече си има добър адвокат. Сигурна съм, че помниш Бен. Мама казваше, че той бил последният гвоздей в твоя ковчег.

Тя не го мислеше.

Веднъж каза, че имало неща, които искаш да ми кажеш, неща, които щели да обяснят всичко. Че като порасна достатъчно, за да разбирам, когато му дойде времето… Аманда трие сълзите от очите си. Времето никога не беше подходящо, нали, татко?

ЕДУАРД ПРАЙС. 1933–1992.

ЛЮБЯЩ СЪПРУГ И БАЩА.

ЗАВИНАГИ ЩЕ ОСТАНЕШ В СЪРЦАТА НИ.

Времето си тече, хората умират, мисли си Аманда на връщане към таксито. Само вината остава вечно жива.

— Извинявай, че закъснях — казва Аманда и сяда до Бен в белия корвет. — Реших да си купя някакви зимни ботуши, а магазините не отварят преди дванайсет. — Той изглежда малко отнесен и тя решава да не му казва за посещението си на гробището. Вместо това протяга дългите си крака напред и гордо демонстрира новите кожени ботуши, които покриват панталона й до коленете. — Дори са подплатени.

— Много са хубави — казва, без да ги погледне той. — Надявам се, че си яла. Нямаме време да спираме за обяд.

— Закусих обилно. Бекон, яйца, препечени филийки. Такива работи. Трябва да ме държат сита до вечеря. — Пита се, дали той е раздразнен от закъснението й и дали затова избягва да я поглежда. — Всичко наред ли е? Искам да кажа, майка ми… нали нищо не се е случило?

— Нищо.

— Добре. — Тя млъква и се заглежда през страничния прозорец, докато излизат от алеята на хотела и завиват на юг по „Авеню роуд“. — Прочетох изрезките, които ми даде. Бяха доста мъгляви.

— Снимката на Джон Молинс не ти ли говори нещо?

— Никога в живота си не съм го виждала.

Бен свива рамене и кимва, без се обръща. Не казва нищо и те в мълчание преминават от „Авеню роуд“ към „Юнивърсити авеню“. Бързо отминават покрай Кралския музей „Онтарио“ и онова, което някога беше Планетариума, после по кръговото движение при „Куинс парк“, покрай сградата на Парламента и градския филиал на университета на Торонто.