Джой Филдинг - Кукла на конци

— Това са глупости.

— Аманда… — отново я предупреди Бен.

— Той никога не се опита да говори с мен. И причината, че не се опита, беше, че винаги бе толкова дяволски зает да се грижи за теб. Отказа се от всичко — от приятелите си, от интересите си, от дъщеря си — само и само да те направи щастлива. Но ти никога не стана, нали майко? Не. И как би могъл някой да е щастлив, когато е толкова погълнат от ярост срещу нещо, бог знае какво? Какъв ти е проблемът, майко? Кажи ми — настоя Аманда, отсичайки всяка дума: — Какъв? Ти? Е? Проблемът?

Майка й я изгледа със студен като стомана поглед.

— Е — каза тя и си наля още едно питие, — с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи удар.

— Как си, Аманда? — пита майка й сега с толкова тих глас, че на Аманда й трябват няколко секунди да осъзнае, че изобщо е казала нещо.

— Добре съм — отговаря Аманда от своя ъгъл, не знаейки какво друго да каже. Сърцето й бие толкова силно, че й се струва, сякаш отвътре я налагат стотици малки юмручета.

— Бен — майка й го поздравява с почти неуловимо кимване.

— Как сте днес, госпожо Прайс?

— Добре съм, Бен, благодаря ти.

— Добре ли спахте? Съкилийничките ви създаваха ли ви още проблеми?

— Какви проблеми? — пита Аманда.

— Първите няколко нощи на една от жените в килията на майка ти тъкмо й бяха спрели наркотиците и не е дала на никого да мигне.

— Бършеше и триеше. Трябваше да я видиш. Не можеше да стои на едно място. Цяла нощ само крачеше насам-натам и чистеше килията. Беше изключително дразнещо.

— Не като да застреляш хладнокръвно някого — подхвърля Аманда.

— Но снощи беше по-добре, нали? — пита Бен и с поглед предупреждава Аманда да се въздържа.

— Да, спах много добре.

— Спала си много добре — невярващо повтаря Аманда, неспособна да се възпре. — Та ти си в затвора, за бога. Застреляла си човек. Май само това е достатъчно да те държи будна цяла нощ.

— Аманда, моля те — отново я предупреждава Бен.

— Няма нищо — казва майка й. — Безпокойството й е обяснимо.

Видимото спокойствие на майка й само засилва яростта на Аманда.

— О, Господи! Гласът на разума.

— Може би е по-добре да седнеш — съветва я Бен.

— Не искам да сядам.

Бен отново насочва вниманието си към майка й.

— Дават ли ти лекарството?

— Какво лекарство? — пита Аманда.

Майка й клати глава.

— Просто нещо за остеопорозата ми. Няма за какво да се притесняваш.

— Кой е казал, че се притеснявам?

— Да, специално гледаха дали го взимам — отговаря Гуен Прайс. Единствената й реакция на сарказма на Аманда е леко потрепване в ъгълчето на устата й.

Значи, в крайна сметка, майка й е смъртна, мисли си Аманда с известно задоволство. Дори малко обикновена. Подобно на хиляди други жени на нейната възраст, и тя страда от заболяване на костите, често срещано човешко страдание. Аманда е изненадана, че от това не се прави драма. Не знаят ли боговете с кого си имат работа?

— Съжалявам, че е трябвало да прелетиш целия път дотук — казва майка й.

— Аз също — отговаря Аманда.

— Наистина не беше нужно.

— Ти си убила човек, майко.

Гуен Прайс бавно оглежда стаята, макар че в нея няма какво да се види. Сивите стени са голи. Бетонният под не е украсен с килимчета.

— Нямаш много тен за човек, който живее във Флорида — отбелязва, без да вдига очи към Аманда.

Аманда изпитателно поглежда Бен. Какво правим тук, е неизреченият въпрос.

Пошегувай се и ти нещо, отговаря неговият поглед. Давай по течението.

Аманда затваря очи и вижда как майка й седи на дивана в тяхната всекидневна, втренчена в буйния огън в камината, очевидно без да забелязва искрите, които летят към краката й. Добре, решава тя и бавно отваря очи. И по-трудни свидетели съм разпитвала. Понякога е по-добре да влезеш през задната врата, да ги хванеш неподготвени.

— Не съм от тези, дето се препичат на слънце — обяснява.

— Малко слънце на никого не е навредило.

— Сигурно. — Което не може да се каже за три куршума в сърцето.

— Казват, че слънцето е полезно за душата и че хора, които дълго време са били лишени от него, страдат от тежки депресии.

— Такъв ли беше твоят проблем?

— Аманда… — пак предупреждава Бен.

— Аз никога не съм могла да стоя дълго на слънце — продължава майка й. — Каквато ми е бледа кожата, винаги изгарям. Но ти имаш тена на баща си. Струва ми се, че би почерняла красиво.

Аманда удивено се взира в майка си и мисли, че това навярно е най-дългият разговор, който е провеждала с нея през целия си живот.