Джой Филдинг - Кукла на конци

Какво е това, по дяволите, чуди се Аманда, по-ужасена от неочакваните сълзи на майка си, отколкото някога е била от гнева й. Коя е тази жена, мисли си тя. Какво се опитва да постигне сега?

— Кой беше Джон Молинс, майко? Защо го застреля?

Майка й не отговаря нищо.

— Полицията ще разследва, знаеш това — казва й Аманда — Ще стигнат до дъното.

Сянка на страх преминава през лицето на Гуен, после изчезва.

— Няма да се наложи да стигат до дъното на каквото и да било, щом веднъж се призная за виновна. Вече имат моето признание, оръжието на престъплението и цяло фоайе свидетели. Никой няма да се интересува защо съм застреляла мъжа, след като прокурорът докаже обвинението.

— Мен ме интересува — меко произнася Аманда.

— Съжалявам — отново казва майка й.

Аманда потрива чело, поглежда към тавана и си поема дълбоко дъх.

— Добре, ти печелиш. — Отива бързо до вратата. — Губим си времето, Бен. Да вървим.

— Госпожо Прайс, моля ви — настоява Бен.

— Остави я, Бен — сопва се Аманда. — Отказвам да играя тази глупава игра. Тя явно е решила. Иска да изгние в затвора през остатъка от живота си. Казвам да я оставим. — И отваря вратата.

— Аманда — Гласът на майка й я заковава на место.

Аманда се обръща, дланта й стиска бравата на вратата зад гърба й.

— Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива — казва майка й.

Аманда не знае да се смее ли или да плаче. Хуква навън от стаята, преди да е направила, което и да е от двете.

— Чу ли я какво каза? — Аманда изхвърча през външната врата на затвора и гневно си проправя път през кишата, покрила паркинга. — Не мога да повярвам, че има наглостта да ми го каже.

— Аманда, по-полека.

— Тази жена е садист. Аморален, освидетелстван садист.

— Аманда, къде отиваш?

Аманда се хвърля срещу порива на вятъра, снежинките я шибат по лицето и премрежват очите й.

— Какво право има да говори такива неща? Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива?! Какво е това, по дяволите? Много добре знае, че никога не ми е казвала, че съм красива. „Безполезна“ — определено. „Негодна“ — милион пъти. „Проклятието на живота й“ — повече отколкото мога да преброя. Какво преследва сега? Кажи ми. Какво преследва сега? — Аманда се върти безпомощно. — Къде, по дяволите, е шибаната кола?

Бен сочи далечния край на паркинга.

— По дяволите, кой я паркира там на майната си? — Аманда се втурва нататък.

— Аманда, внимавай. Много е хлъзгаво…

Аманда чува предупреждението му, едва когато токът на ботуша й попада на скрито парче лед. Усеща сякаш едновременно е дръпната назад и блъсната напред, сякаш някакви невидими ръце са я сграбчили за яката на палтото, а невидими крака я ритат ниско долу. Тялото й се премята и за миг сякаш лети на вълшебно килимче. После изведнъж се извива в ледения въздух, вълшебното килимче пропада под тежестта й и тя се сгромолясва на земята, като марионетка, чиито конци са били жестоко срязани. Паляче, чува майка й да казва, докато се удря в паважа и избухва в порой горчиви сълзи.

Бен тутакси се озовава до нея, загрижено хваща ръцете й, помага й да се изправи на крака.

— Аманда, добре ли си?

— Добре съм. — Изтръсква няколко петна мокър сняг от палтото си, без да вдига поглед към него. — Дяволски добре съм.

— Сигурна ли си? Беше доста лошо падане.

— Казах, добре съм.

— Искаш ли да се върнем вътре и да поседнем за малко?

— Да се върнем там? Шегуваш ли се? Искам да се разкарам от това гадно място по най-бързия възможен начин.

— Добре. — Той я подхваща за лакътя и внимателно я повежда към колата. — Внимавай.

— Проклети ботуши.

Той отключва колата и й помага да се настани.

— Предполагам, че по-късно може доста да се схванеш. Може би не е лошо да вземеш гореща вана в хотела.

Аманда кима безмълвно и обляга глава на страничното стъкло, докато Бен изкарва колата от паркинга и поема по „Диско роуд“.

— Добре ли си?

— Не.

— Мислиш ли, че може да си се наранила?

— Не. В това число и сърцето ми, в случай, че си склонен да мислиш в клишета. Съжалявам — веднага се извинява тя. — Ти не заслужаваш това.

— Ядосана си. Разбираемо е.

— Наистина ли? И какво точно разбираш?

— Не си виждала майка си от години и да я видиш сега, при такива обстоятелства…

— Тя изглежда дяволски добре, не мислиш ли? Имам предвид, че носи най-грозното зелено нещо на земята и не си е правила прическа от няколко дни. Но ето, пак е елегантна и привлекателна, и да не забравяме, спи добре.