Джой Филдинг - Кукла на конци

— Не мога да повярвам — повтаря тя. Зад тях се разнасят недоволни клаксони.

— Накъде, по дяволите, си мислиш, че си се забързал толкова? — виква шофьорът на тойотата. Той е на около четирийсет, в черно кожено палто и черна шапка с наушници от овча кожа. Само носът му се вижда ясно — голям и вече почервеняващ от студа. Крачи напред-назад до колата им и маха с ръце като гигантска врана.

Бен излиза от колата.

— Съжалявам. Мислех, че ще минете.

— Шибаната светлина е червена.

— Вината е моя — признава Аманда, докато излиза от колата и оглежда щетите на двете коли. Забелязва само няколко драскотини, всичките върху бронята на белия корвет. Слава богу, мисли си тя. Това означава, че няма да се наложи да намесваме полицията или застрахователите. Можем просто да се извиним и да вървим по дяволите. — Изглежда, че на вашата кола нищо й няма — казва тя на шофьора. — Имате късмет.

— Имам късмет ли? Имам новини за вас, госпожо. Имам заболяване на кръста. Един бог знае какво му е причинило това.

Не може да говори сериозно, мисли си Аманда и се мъчи да овладее гнева си.

— Май доста добре се движите за човек, който го боли кръста — сопва му се презрително. Няма време за това. Трябва да стигне до хотел „Четири сезона“. Трябва да се види с Хейли Молинс, известна също като Хейли Уолш, също като Люси, също като…

Коя, по дяволите, е тя?

— Нищо й няма на колата ви, нито на кръста ви — заявява с равен тон.

— О, така ли? Да не сте лекар?

— Не, адвокат съм. И двамата сме адвокати. Така че, ако възнамерявате да ни съдите, с каквото впечатление оставам, на ваше място бих си помислила още веднъж.

— Това някаква заплаха ли е?

— Аманда…

— Нямам време за тези глупости, Бен. Ако ти искаш да стоиш тук и да се разправяш с този глупак, добре. Твоя работа. Аз се махам.

— Госпожо, вие сте напълно смахната.

— Нима? Трябва да видите останалите от семейството ми.

— Аманда, просто се успокой. Ще повикам полиция. Те ще дойдат до няколко минути.

— Нямам няколко минути. — Тя вече тича надолу по улицата.

— Аманда…

— Знаеш къде да ме намериш — провиква се назад, без да забавя крачка.

Асансьорът спира на двайсет и четвъртия етаж на хотел „Четири сезона“. Аманда понечва да излезе, но я възпира въображаемото, докосване на Бен по рамото. Блага дума железни врата отваря, чува го да казва.

Тя спира, поема дълбоко дъх, после пак. „Добре де, послушай Бен. По-бавно. Спокойно.“ После отривисто поема по коридора и още веднъж вдишва дълбоко, преди да почука внимателно на вратата на апартамент 2416. Никой не отговаря. След малко Аманда почуква отново. Този път по-настоятелно.

Още е рано, напомня си. Може да спят. Дай им една минута да се събудят и да осъзнаят, че има някой пред вратата.

— Хайде — шепне тя и лекото почукване става все по-силно, вече не толкова любезно. — Хайде. Нямам цял ден.

Никакъв отговор.

— Хейли — вика Аманда — Хейли, аз съм Аманда Травис. Отвори. — Тя рита с крак по вратата.

Все още нищо.

— Няма да си тръгна, докато не поговоря с теб. — Залепя ухо на вратата, готова да долови дори и най-слабия шум. Но след няколко минути е принудена да си даде сметка, че вътре няма никой. Възможно ли е скърбящото семейство да е слязло на закуска? И ако е така, къде?

Аманда изтичва до асансьорите и държи бутона натиснат, докато накрая единият асансьор пристига. Мушва се между вратите, преди да са се отворили напълно и се озовава в ръцете на двама мъже, застанали по средата на кабината. В такива случаи тя обикновено подхвърля по някоя леко нецензурна шега и си спечелва поне една покана за закуска, но тази сутрин съвсем не е обикновена.

— Извинете — казва просто на двамата, без да ги поглежда и натиска бутона за кафето на втория етаж.

Кафе „Студио“ е продълговато тясно помещение с множество прозорци, гледащи към магазините по модерното Йорквил Авеню. Мебелировката е изискана, както и артистичните декорации по стените. Ярко оцветени стъклени изделия са разположени на видни места. Няколко човека вече седят, закусват с наслада и четат вестници. Миризмата на храна й напомня, че още нищо не е яла.

— Добро утро, госпожице. — Оберкелнерът носи в ръце няколко големи менюта. — Ще закусвате ли с някого тази сутрин?

— Всъщност, аз търся някого. — Погледът й се мести от единия край на залата към другия. — Жена и две деца. Момче, на около десет години и момиче, може би на тринайсет.

— Май сте дошла първа — заключава оберкелнерът. — Мога да ви настаня, ако желаете.