Джой Филдинг - Кукла на конци

— Какво се опитвате да измъкнете? — гневно пита тя.

— Моля?

— Нямам време за това. — Опитва се да затвори вратата, но Бен я спира с ръка.

— Не разбирам — казва той. — Какво стана?

— Коя е Люси? — пита Аманда.

— Наистина ли не знаете? — с очевидно недоверие мълви жената.

— Не. — Аманда усеща рязко пробождане в гърдите и осъзнава, че е затаила дъх.

— Опитвате се да ми кажете, че не познавате собствената си сестра — заключава госпожа Томпсън.

— Какво?

Вратата се затръшва в лицето на Аманда.

Белият корвет се носи по улица „Блуър“ към хотел „Четири сезона“.

— Какво, по дяволите, става тук, Бен?

— Спокойно, Аманда — предупреждава я Бен, както вече няколко пъти след удивителното разкритие на госпожа Томпсън.

— Изобщо не се връзва. — Аманда потропва нетърпеливо с крака, докато светофарът на кръстовището на „Блуър“ и „Спадина“ превключва от жълто на червено. — Просто мини — подканва го тя. Бен не й обръща внимание и спира колата. — Хайде — подканя бавния светофар Аманда и все по-нервно тропа с крака. — Какво му става на проклетото нещо? Мислиш ли, че се е повредил?

— Минали са само няколко секунди.

— Просто премини през проклетото нещо. Няма никой.

— Спокойно, Аманда. Нали искаме да пристигнем там невредими.

Възможно ли е старата госпожа Макгивър да е права? Че господин Уолш не е имал дъщеря? Че жената, която я е люляла на ръце, като една жива кукла, е някоя на име Люси?

Светофарът светва зелено.

— Давай — заповядва Аманда, преди Бен да е имал време да реагира.

Възможно ли е онова, което госпожа Томпсън им каза, да е вярно? Че Люси е нейна сестра?

— Най-добре е Хейли Молинс да има някакви отговори за нас. — Аманда се взира през предното стъкло, отвратена от многобройните коли, които внезапно се бяха материализирали, сякаш с изключителната цел да я забавят. — Няма да я оставя на мира, докато не ни каже истината.

А ако Хейли Молинс не е дъщеря на господин Уолш, а някоя си Люси и Люси е нейна сестра…

— Само помни, че блага дума железни врата отваря — казва Бен.

— Какво?

— Казах само…

— Чух какво каза и ако исках съвет от Ан Ландерс, щях да я питам.

— … тогава това означава, че Хейли Молинс е нейна сестра.

Пръстите на Бен здраво стисват волана.

— Ще сме там след две минути — произнася той с поглед, вперен напред.

Което е невъзможно.

Няма никакъв смисъл. Тогава защо се сопва на Бен, като той е единственото смислено нещо в живота й?

Онова, което се случи помежду им снощи, има ли изобщо някакъв смисъл?

— Извинявай — казва Аманда и си припомня меките му устни върху своите, успокояващия му допир. Тя тръсва глава да прогони нежеланите спомени. Как може да мисли за такива неща сега?

— Няма нищо — казва той и отпуска хватката на волана. — И само за протокола, сигурен съм, че Ан Ландерс почина. Сега ни съветват по „Скъпа Ели“.

Аманда кима.

— Ще й пиша.

Скъпа Ели, имам един мъничък проблем. Виждаш ли, майка ми, с която отдавна сме разделени, е обвинена в убийството на абсолютно непознат човек в хотелско фоайе. Само че сега тя твърди, че този абсолютно непознат всъщност е бившият й съпруг, от когото е откраднала голяма сума пари. Също така, току-що се оказа, че е възможно вдовицата на покойния всъщност да е моя сестра. Към всичките ми грижи се прибавя и фактът, че май започвам да се влюбвам в собствения, си първи бивш съпруг, който пък е адвокат на майка ми. Какво да правя? Да последвам сърцето си или да последвам примера на майка ми и просто да застрелям всички въвлечени? Подпис: Изпаднала в беда в Торонто.

Леко задръстване ги принуждава да се движат едва-едва.

— Откъде идват всички тези коли? — процежда през здраво стиснати зъби Аманда.

— Пиков час е — напомня й той.

Само ако не беше предложила на госпожа Макгивър този глупав чай. Ако не й беше отворила, когато почука. Ако не беше споменала проклетия господин Уолш. Двамата с Бен можеха още да се излежават пред камината, вместо да стоят задръстени на „Блуър“ в пиковия час. Аманда си поглежда часовника. Едва осем часа.

— Винаги е пиков час — отбелязва, когато светофарът на ъгъла на „Блуър“ и „Св. Джордж“ пред тях превключва от зелено на жълто. — Настъпи газта, Бен. Ще минем.

Бен натиска педала на газта и се забива право в синята тойота пред тях.

— Мамка му — изругава той сред трясъка на метала.

— Не мога да повярвам — мърмори Аманда.

— Добре ли си? — пита я Бен, а в това време шофьорът на тойотата изскача от колата си и гневно се насочва към тях, размахвайки яростно ръце в ледения въздух.