Джой Филдинг - Кукла на конци

— Забравила си чая ми — невярващо повтаря госпожа Макгивър.

Събитията от предишния ден се разгръщат в обратен ред в съзнанието на Аманда, като видео лента, върната назад. Тя вижда майка си в болничното легло, километрите с кипящо строителство по магистрала „Гардинър“, фоайето на хотел „Четири сезона“, Хейли Молинс пред прозореца на апартамента си. Не, не Хейли Молинс. Хейли Уолш.

— Вчера видях някой, когото може би помните — казва Аманда на госпожа Макгивър, в опит да води учтив разговор, докато се опитва да насочи старата жена навън. — Хейли Уолш. Дъщерята на господин Уолш. Помните ли го? Той живееше в съседната къща.

— Това нещастно копеле — с изненадваща сила произнася госпожа Макгивър. — Разбира се, че го помня. Той беше един подъл кучи син, този човек.

— Да, и майка ми не го харесваше много.

— Мълвата гласеше, че биел жена си. И синовете си. Докато не пораснаха достатъчно, да го набият те.

Нищо чудно, че дъщеря му е избягала в Англия, мисли си Аманда. Явно е искала да се махне колкото се може по-далеч от него.

— Казахте, че сте видели жена му? — пита госпожа Макгивър. — Мислех, че е мъртва.

— Видях дъщеря му — поправя я Аманда.

— Не. — Госпожа Макгивър клати глава. — Господин Уолш нямаше дъщеря.

На горния етаж водата спира да тече.

— Да, имал е. Тя ме е гледала като съм била малка. Наричаше ме нейното паляче. — Аманда размахва ръце нагоре-надолу, сякаш дърпа конците на марионетка. — Помните ли — „Паляче, паляче, кое е малкото ми паляче?“

Госпожа Макгивър се взира в Аманда, сякаш напълно е изгубила ума си.

— Това не беше дъщерята на господин Уолш.

— Какво искате да кажете?

Госпожа Макгивър се смее и размахва пръст в лицето й, като че ли Аманда се е опитала да я изиграе.

— Това беше Люси.

— Люси? Коя по дяволите е Люси?

Внезапно Бен се материализира горе на стълбите с хавлия, омотана около тялото му.

— Какво става?

— Кой сте вие? — пита госпожа Макгивър и изведнъж в очите й проблясва пламъче. — Ти ли си това, Маршал Макгивър?

— Коя е Люси? — повтаря Аманда.

— Знаеш.

— Не зная.

Старата госпожа Макгивър маха на Бен и пръстите й потрепват с момичешка грация.

— Коя е Люси? — за трети път произнася Аманда и всяка дума е отделно изречение, а Бен бавно поема надолу и застава зад нея.

Госпожа Макгивър кокетно въздъхва.

— Е, Маршал Макгивър. Знаеш, че не бива да си тук. Какво ще кажат родителите ми, когато разберат, че си се промъквал насам?

— Госпожо Макгивър…

— Много си палав.

— Коя е Люси, госпожо Макгивър?

— Люси? — Госпожа Макгивър изглежда объркана. Във влажните й очи се появяват сълзи. — Сигурно искаш да кажеш Сали?

— Госпожо Макгивър…

— Ти не си Сали. — Госпожа Макгивър започва да се върти в странни кръгове, като пумпал, който се накланя на една страна и всеки момент ще падне. — Какво сте направили с внучка ми? Къде е тя?

— Госпожо Макгивър, само се успокойте…

Госпожа Макгивър се насочва към вратата.

— Искам да си ида у дома. Сега. — Тя прихващата полите на нощницата си над червените ботуши, отваря със замах вратата и забързва през улицата. Аманда и Бен, увити в розовото одеяло и бялата хавлия, гледат безпомощно как вратата на къщата й се отваря, после се затръшва и след жената от прозорците се посипва купчина сняг.

— Къде отиваш? — пита Бен, докато гази в снега след Аманда.

Аманда крачи по алеята на съседната къща и натиска три пъти звънеца.

— На тази улица трябва да има някой, който не е откачен и е живял тук, когато съм била малка. Да се надяваме, че ще може да ни каже нещо.

— Какво точно се надяваш да откриеш?

— Най-малкото дали господин Уолш е имал дъщеря.

— И какво друго?

Аманда отново натиска звънеца.

— Коя, по дяволите, е тази Люси.

— Ако я има — натъртва Бен. — Старицата явно беше объркана.

— Не чак толкова.

— Беше по нощница и червени ботуши — изтъква той, като че ли това изяснява всичко.

За пети последен път Аманда натиска звънеца.

— Май няма никой. — Тя пресича заснежената морава към следващата къща и тъкмо се кани да позвъни, когато входната врата се отваря.

— О! — възкликва една млада жена, видимо изненадана да види там хора. Тя несръчно крепи в ръце плачещо бебе, а в краката й неуморно подскача малко дете. И тримата са в дебели сини грейки и с израз на едва сдържана истерия. — Кои сте вие?

— Казвам се Аманда Травис. Аз живея…

— Извинете — прекъсва я жената. Детето в краката й я дърпа за якето, а бебето се протяга нагоре. — Не е най-подходящото време. Както виждате, тъкмо излизахме, а така или иначе до Коледа има доста време, така че сега май не е моментът да питате за дарения.