Джой Филдинг - Кукла на конци

— Не търсим дарения.

Жената успява да изобрази едновременно объркване, загриженост й любопитство само с едно извиване на прекомерно оскубаните си вежди.

— Мисля, че сме сбъркали къщата — обяснява Аманда.

Жената кима с благодарност, вдига със свободната си ръка вече пищящото дете и отнася и двете непокорни деца надолу по стълбите към улицата.

— Тя очевидно не е била тук преди двайсет и пет години — отбелязва Аманда и се отправя към следващата къща.

В общи линии историята се повтаря в пет къщи поред. Обитателите си мислят, че тя или се опитва да им продаде нещо, или по някакъв начин да им вземе пари, така че посрещането им е ледено като въздуха навън. Един мъж заявява на висок тон, че му е дошло до гуша от Свидетелите на Йехова, които го безпокоят винаги, когато е в банята и затръшва вратата в лицата им, преди още Аманда да е успяла да си отвори устата. Никой от тези, с които успяват да говорят, не е живял на тази улица повече от десет години. Никой не изглежда дори бегло познат.

— В колко къщи искаш да провериш? — търпеливо пита Бен, докато наближават голяма тухлена къща, заградена от високи бели колони.

— Още няколко от тази страна — отговаря му тя. — И може би още няколко от другата.

Бен й подава ръка да й помогне да премине през едно непочистено от снега място на тротоара. Аманда не помръдва.

— Какво има?

Тя се взира в старата къща, не по-малко отблъскваща сега, отколкото, когато беше дете. Опитва се да си представи жената, която живее в нея, но чува само категоричната присъда на майка си: — Тя е същинска вещица на метла.

— Аманда?

Тя решително си поема дъх и тръгва по непочистената предна алея. Майка й едва ли може да се смята за най-добра в преценките на хорските характери. Пък и къщата, подобно на повечето останали на улицата, навярно е сменила многократно обитателите си през последните няколко десетилетия. Още веднъж вдъхва дълбоко, стига до вратата и натиска звънеца.

— Кой е? — чува се женски глас отвътре.

— Казвам се Аманда Травис — вика в отговор Аманда — Живея по-надолу по улицата. Чудех се дали мога да поговоря с вас няколко минути.

Вратата се отваря. Някаква жена, стилно облечена в черни панталони и ярък червеникав пуловер, застава пред нея. Отрупаните й с пръстени ръце са отпуснати на слабите бедра. Тя е между шейсет и седемдесетгодишна, широк бял кичур прорязва гарвановочерната, дълга до брадичката коса, подобно на осева линия на магистрала. Или като на скункс, мисли си Аманда и смътно си припомня хладните зелени очи и тънкия аристократичен нос. Тайно поглежда надолу да провери за метла.

— Госпожа Томпсън? — с изненадваща лекота измъква името от миналото. После неволно отстъпва назад, докато не усеща присъствието на Бен зад себе си.

— Да? Кои сте вие?

— Аманда Травис — повтаря тя. — Това е Бен Майерс. — Погледът на госпожа Томпсън се мести напред-назад между тях. — Мъжът ми живее по-надолу по улицата. — Аманда сочи неопределено по посока на къщата на майка си. — Предполагам, че не ме помните.

— А трябва ли?

— Ами, не. Предполагам, че не. От известно време не живея с майка си и значително съм се променила.

— Какво искате?

Аманда прочиства гърло.

— Само да ви задам няколко въпроса.

— За какво?

— Може би бихме могли да влезем?

— Какво искате? — пита отново жената, без да обръща внимание на молбата й.

Аманда преглъща студения въздух. Долавя аромата на кафе, който се носи отвътре и жадува за една чаша.

— Госпожо Томпсън, майка ми е Гуен Прайс.

Мълчание. Очите на жената трепват в знак, че знае името.

— Все още не разбирам какво искате от мен.

Нито пък аз, съгласява се Аманда. На глас изрича:

— Дали случайно не помните господин Уолш? Той живееше в съседната до нас къща.

— Господин Уолш? Не. Никога не съм го чувала.

— Значи не помните дали е имал дъщеря? — Тъп въпрос, мисли си Аманда, а жената свива устни и превърта очи.

— Ако не помня него, как да си спомням дали е имал дъщеря? — Ако изобщо е възможно, гласът й е дори по-леден от въздуха.

Аманда кима. Майка й беше права.

— Ами госпожа Макгивър? — пита Бен. — Тя живее от другата страна…

— Онази смахната стара патка? Дето тича по улицата по нощница?

— Точно тя.

— Какво за нея?

— Тя спомена някоя си Люси — продължава Аманда, — чудех се дали…

Госпожа Томпсън неочаквано е обхваната от вълнение. Раменете й се раздвижват напред-назад, сякаш се кани да размаха криле.