Джой Филдинг - Кукла на конци

— Бях отвратителна съпруга.

— Просто не бяхме сполучлива двойка — мило я поправя Шон.

— Ти нямаше шанс с мен.

Отново тишина. После:

— Е, накрая всичко се оправи. Сега съм много щастлив.

— През лятото ли очаквате бебето?

— На осемнайсети юли.

Аманда кимва.

— Знаеш, че ти желая само хубави неща.

— Зная. И аз на теб.

— Късмет, Шон.

— Довиждане, Аманда.

Няколко минути Аманда седи на леглото на майка си, прегърнала слушалката, вече мокра от сълзи. Отдавна дължеше това извинение на Шон. Както извинение и на Бен, макар че то ще трябва да почака до сутринта, решава тя и излиза в коридора. Усеща топлината от камината да достига до нея. Дали върнаха паравана на мястото му? Или сега към килима хвърчат искри? Забързва надолу по стълбите и се втурва във всекидневната, като вече вижда заглавията на сутрешните вестници: Адвокатка умира сред пламъци в къщата на убийца. И колко ли хора ще се разтревожат от това?

Аманда изтичва във всекидневната и веднага забелязва, че параванът си е на мястото. Дръпва го настрани и сбутва загасващите главни с дилафа.

— Какво правиш? — чува се глас зад гърба й.

Тя изпищява, изпуска дилафа и се обръща по посока на гласа.

— Внимавай — казва Бен, става от дивана, вдига дилафа от пода и го слага на поставката му до камината.

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да спя. — Бен сочи към намачканите възглавници на дивана.

— Мислех, че си си тръгнал.

— Съжалявам, Аманда. Не бях в състояние да карам.

— Къде е колата?

— Оставих я в гаража. — Той се протяга и си приглажда косата. — Сега навярно съм достатъчно трезвен. Ще ти се махам от главата.

— Не — бързо казва Аманда — Не искам да си тръгваш. Моля те — не си отивай.

Светлината от огъня танцува по лицето му и озарява обърканото му изражение.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Мисля, че разбираш.

Дълга пауза.

— Ти беше права — признава накрая той. — За това, че те подведох.

— Зная.

— Честно, не го бях планирал предварително. Стана някак от само себе си.

— Няма значение.

— Как така няма значение? — Те предпазливо пристъпят един към друг.

— Не зная как — казва му тя. — Зная само какво искам. Искам теб. И не е нужно това да значи нещо; Може да е за отмъщение, ако така ще се почувстваш по-добре.

— За отмъщение — повтаря той, навежда се и отмахва от лицето й няколко разпилени кичура.

— Или за доброто старо време.

— За доброто старо време.

— Или просто нещо, което да махнем от себе си веднъж завинаги — изрича тя, а той свежда глава и целува ъгълчето на устата й.

— Нещо, което да махнем от себе си — казва Бен и я целува плътно по устните.

— Веднъж завинаги — повтаря тя.

После никой не казва нищо.

Когато Аманда се събужда в седем часа на следващата сутрин, Бен го няма.

— По дяволите — казва тя, загръща се с розовото одеяло, което той очевидно е метнал върху нея, преди да си тръгне, и става от пода. — По дяволите. — Отмята коса от лицето си и си припомня нежния допир на Бен, твърдостта на тялото му, начинът, по който телата им се бяха съединили без всякакво усилие, сякаш никога не бяха се разделяли. Дори и сега чувства тласъците му между краката си и трябва да се хване за дивана, за да се задържи права.

Какво бе направила?

Нима не му беше казала сама, че не е нужно това да означава нещо, че може да е за отмъщение, за доброто старо време, нещо, което да махнат от себе си веднъж завинаги? Луда ли беше? По дяволите, трябваше ли той винаги да я възприема буквално?

— Върви по дяволите, Бен — прошепва и чува силно тропане по входната врата. — Бен? — Изтичва до вратата и я отваря със замах.

Госпожа Макгивър, облечена в зелено вълнено палто и с червени ботуши от изкуствена кожа до коленете, стои от другата страна на прага.

— Дойдох за моя чай — заявява тя. Не дава вид, че забелязва, че Аманда е наметната само с голямото розово одеяло.

— Госпожо Макгивър…

— Няма ли да ме поканиш вътре?

Аманда отстъпва назад и пропуска възрастната жена да влезе. В този момент чува шум от течаща вода в банята на горния етаж и осъзнава, че душът тече.

— Бен — ахва тя и едва възпира желанието си да захвърли одеялото, да изтича по стълбите и да се присъедини към него. Той е тук. Не си е тръгнал. — Много съжалявам, госпожо Макгивър — мъчи се да прикрие усмивката, която се разстила по лицето й. — Съвсем забравих за вашия чай.

— Забравила си?

— Вчерашният ден не мина точно както го бях намислила.