Джой Филдинг - Кукла на конци

— Не съм бил прав ли? За кое?

— Не си по-голям тарикат като адвокат. — Завърта се на пети и хуква по стълбите — Сам можеш да намериш пътя към вратата — провиква се от върха на стълбите. — Копеле — проплаква и трясва вратата на спалнята зад гърба си.

Пада на леглото и захлупва глава във възглавницата, за да не достави на Бен удоволствието да види сълзите й. Колко ли време бе чакал момента да я унижи, чуди се тя. От днес следобед? Откакто бе пристигнала в Торонто? Откакто го бе напуснала?

Чува входната врата да се отваря и затваря и отива до прозореца. Бен се опитва да вкара ключа в ключалката на вратата на белия корвет.

— Прекалено си пиян, за да караш, задник такъв — промърморва тя и се връща в леглото с надеждата полицията да го спре, да го обвини за шофиране в пияно състояние и да го хвърли в затвора. Или още по-добре, да се блъсне с колата в някое дърво… — Не — произнася и бързо връща клетвата си обратно. — Не искам да те спира полицията. Не искам да се нараниш. Не искам нищо лошо да ти се случи. Никога. Чуваш ли ме? Връщам си го обратно. Връщам си го обратно. — Отново отива до прозореца, но колата му вече я няма — Връщам си го обратно — плаче, отмята завивките и се стоварва в тях. — Връщам си всичко обратно. Всичко. Чуваш ли ме? Връщам си го.

Събужда се в два часа сутринта с пулсиращо главоболие.

— Мислех, че с добро вино това не може да се случи — казва тя и се колебае дали да не стане и да изпие нещо. Накрая решава да не прави нищо. Заслужено си получи главоболието.

Бен е прав да я мрази. Тя го унижи, когато го напусна преди осем години, без извинение или обяснение и през цялото време, откакто се бе върнала в града, го бе използвала безсрамно. Ако тази нощ е успял да си върне поне мъничко от това, ами, толкова по-добре за него. Сама си го бе изпросила. Във всеки случай, всичко, което се бе случило днес, и всичко, което не се бе случило тази нощ, бе направило кристално ясно едно нещо: нищо не може да постигне, ако продължава да се мотае още в града. Бен няма нужда от нея. Майка й не я иска. Каква работа има тук, освен че прави нещастни всички, включително и себе си? Сутринта ще се обади на авиокомпанията и ще резервира първия възможен полет към дома.

Аманда изпълзява от леглото, отива до прозореца и се взира надолу към вече празната алея между нейната и съседната къща.

— Наистина се надявам да си пристигнал вкъщи благополучно — прошепва тя и се колебае дали да се обади на Бен. Но телефонът й е в чантата, чантата е долу, а тя няма достатъчно сили да слезе, въпреки че в стаята на майка й има телефон, спомня си и пресича тесния коридор. — Само ще го събудя — произнася в слушалката, сяда на леглото на майка си и набира номера на Бен. Затваря, когато записаният глас й напомня, че е забравила да набере кода на областта. Така или иначе, той навярно е с Дженифър, мисли си и вижда как Шон Травис изскача от сенките и просветва срещу стената, обгърнал с ръка бременната си жена, също на име Дженифър. Толкова много Дженифъри, мисли си и образите им се поглъщат от сянката на едно близко дърво. — Към теб също не бях много добра — признава и отново се пресяга за телефона, като този път не забравя кода. Отсреща вдигат след второто позвъняване.

— Ало? — познатият глас е приглушен, дрезгав от съня.

— Шон? — Представя си бившия си съпруг, седнал в леглото, увил син памучен чаршаф около голото си тяло.

— Кой е?

— Аманда. Извинявай, че се обаждам толкова късно.

— Случило ли се е нещо? Да не си ранена?

— Не. Добре съм.

— Да не си в някаква беда?

— Не.

— Пияна ли си?

— Не.

— Не разбирам тогава. Защо се обаждаш?

— Има ли някакъв проблем? — чува Дженифър да пита някъде до него.

— Аз съм в Торонто — казва Аманда.

— Торонто?

— Помниш ли дето веднъж ми каза, че докато не оправя нещата с майка ми, никога няма наистина да порасна?

— Спомням си колко се ядоса — нежно произнася той след известна пауза.

— Да, ами, понякога е трудно да чуеш истината.

Нова пауза.

— Е, как върви?

— Не е лесно.

— Сигурен съм, че не е. Но съм сигурен също, че можеш да се справиш.

Очите на Аманда се напълват със сълзи на благодарност.

— Шон?

— Да?

— Искам просто да ти се извиня.

— Всичко е наред. Не бях напълно заспал.

— Не за това, че те събудих. Макар че предполагам, можеш и това да включиш в списъка.

— Няма списък, Аманда.

— Няма ли? А би трябвало.

Тишина.

— Шон?

— Не е нужно да се извиняваш.

Аманда клати глава.