Джой Филдинг - Кукла на конци

— Мога ли да направя нещо за вас, приятели? — пита с тон, който предполага, че е най-добре да не му губят времето.

— Аз съм Бен Майерс, адвокатът на Гуен Прайс — заявява Бен и си показва личната карта. — Това е Аманда Травис, нейната дъщеря. Бихме искали да видим госпожа Прайс.

Аманда подава на полицая шофьорската си книжка и докато той я разглежда за миг, хвърля поглед към затворената врата на болничната стая. Майка й е вътре в тази стая, мисли си. Лежи в леглото. Вероятно умира.

Защо?

— Извинете ме за момент — казва полицаят, отдалечава се на няколко крачки от тях и дискретно говори по мобилния си телефон.

Защо майка й би искала да се самоубие? Защо по-скоро би умряла, отколкото да каже истината?

Аманда се поклаща напред-назад на токчетата си. Защото е моята майка, ето защо. Кога ли е правила изобщо нещо смислено?

— Добре — казва полицаят и прибира телефона си в калъфа на колана. — Можете да влезете. Но само за няколко минути.

— Как е тя? — пита Бен.

— Ще се оправи. Но трябва да ви предупредя…

— За какво да ни предупредите? — пита Аманда.

— Има доста охлузвания.

— Охлузвания ли? Защо има охлузвания? Да не е паднала?

— От това, което разбрах, на съквартирантката й не й се е харесала особено кражбата на нейните лекарства. Малко се е разярила. — Той издава някакъв звук, нещо повече от подсмихване, по-малко от смях. — Схватката навярно е спасила живота на майка ви.

Аманда се опитва да си представи как майка й си разменя удари с друга жена. Вижда как я повалят на земята, налагат я по главата и раменете, деликатната й кожа се покрива със синини. От представата коленете й омекват и тя полита към земята. Бен я улавя точно преди да падне.

— Става все по-добре и по-добре — казва тя, изправя се отново на крака и се освобождава от грижовните му ръце.

— Всичко наред ли е? — пита полицаят.

— Готова ли си да влезеш вътре? — пита я Бен.

— Добре съм.

— Всичко е наред — казва Бен на полицая и отново се обръща към нея. — Сигурна ли си?

В отговор Аманда отваря вратата на болничната стая на майка си и пристъпва вътре.

Вижда дребна жена, завита с твърдите бели болнични чаршафи. Лицето й представлява гневна палитра от червени и лилави петна. Един куп тръбички са прикрепени към ръцете й и някаква течност бавно се отцежда от системата във вените й.

Някаква фигура, седнала до леглото, внезапно се размърдва и демонстрира присъствието си.

Какво правиш тук, пита баща й.

— Това са дъщерята на Гуен Прайс и нейният адвокат — казва полицаят на сестрата, която оставя книгата си на стола.

Мама защо е в леглото?

— Как е майка ми? — Аманда пита сестрата.

Почива си.

— Изглежда по-зле, отколкото е, заради побоя — отговаря сестрата.

Защо си почива? Да не е болна?

— Наложи се да й промием стомаха, естествено — продължава сестрата. — Но тя е имала късмет. Лекарствата не са стояли дълго в организма й. До сутринта ще се оправи.

Сутринта ще е по-добре.

— Колко време ще я държите тук?

Бягай сега, Манди. Сигурно не искаш да я събудиш.

— Само тази нощ.

Искам. Искам да си поиграе с мен.

— Можем ли да останем за няколко минути насаме с нея?

Не сега, Аманда. Може би, когато се почувства по-добре.

— Боя се, че това не е възможно — заявява полицаят.

Човек би казал, че трябва да съм свикнала да виждам майка ми в леглото, мисли си Аманда и прогонва образите от детството си с махване на ръката. Подозира обаче, че това е нещо, с което никога не се свиква, независимо колко си пораснал, независимо колко са отчуждени една от друга. Предполага се, че майките са тези, които се грижат за някого. А не те да са болни. И определено от тях не се очаква да се опитват да се самоубиват.

— Защо го направи? — шепне тя и пръстите й стискат металната рамка на леглото, докато се взира в смазаното лице на майка си.

От друга страна, от майките не се очаква и да стрелят по хората.

— Какво е това? — Аманда гледа като хипнотизирана ужасяващия белег от вътрешната страна на китката на майка си. Рязко си поема въздух и чака потвърждение на това, което вече знае.

— Боя се, че докато са се били със съкилийничката й, е получила няколко доста лоши ухапвания — отговаря полицаят.

Тялото на Аманда се стяга.

— Има още ли?

— Има още едно на лявото рамо, не толкова голямо — казва й сестрата. — Почистихме ший бихме инжекция против тетанус. Човешките ухапвания са много коварни. Може да се окажат по-опасни от хапчетата, които е погълнала.