Джой Филдинг - Кукла на конци

— Значи имаш твърде къса памет.

Бен кима разбиращо и стисва по-здраво волана.

— Дръж се.

Десет минути по-късно те спират на паркинга на „Етобикок Дженерал“. Аманда следва Бен през входа на болницата в централното фоайе и до регистратурата вляво. Опитва се да не се оглежда много, никога не се е чувствала особено добре в болници. Съсредоточава се върху влажните стъпки, оставени от другите посетители по пода. Но дори и така не може да не забележи магазина за подаръци, аптеката, малката закусвалня. Сякаш се е забутала в някакъв търговски център, а не в болница. Само мирисът я издава, мисли си тя и се мъчи да не обръща внимание на смесицата от спирт и цветя, кръв и парфюми, дезинфектанти и лекарства. На болести. Страх. Загуба на контрол.

Витаещият аромат на собствената ни смъртност.

— Четвъртият етаж — казва й Бен и отривисто се насочва към асансьорите, без да си дава труда да я подхване за лакътя или да забави крачка, за да го настигне.

Наранен е, дава си сметка тя. Макар че никога не би си го признал. Тя бе отворила стари рани, бе разкъсала превръзката на незараснала рана. И ето го сега, опитва се да се държи съчувствено и разбиращо, да бъде до нея, а нейната инстинктивна реакция бе да се отдръпне от него, колкото се може по-бързо. Да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Точно както бе направила осем години по-рано, когато си тръгна от техния брак. Не става, беше му казала една нощ. Лежаха в леглото, след като току-що бяха правили любов.

Кое не става?

Цялата тази работа с брака.

За какво говориш?

Искам да си отида.

Не разбирам. Нещо лошо ли съм направил?

Не.

Тогава защо? Не може ли поне да поговорим?

Няма за какво да говорим. Всичко свърши. Искам да си ида.

И това беше. Той не възрази. Не се помъчи да я спре. Постъпи както обикновено — взе думите й насериозно. И така, само с няколко прости изречения, бракът й с Бен бе приключил окончателно. В голяма степен тя се бе придържала към същия сценарий, когато сложи край на брака си и с Шон. Не става, беше му казала, докато се приготвяха да излизат на вечеря с приятели. По дяволите, човек се придържа към това, което знае.

И така си върви, мисли си Аманда, докато Бен изчезва зад ъгъла и се чуди кога неговите чувства бяха станали нейна грижа. Тя няма време да удовлетворява наранено мъжко его, не я интересува дали се държи мило и дали играе честно. Освен това, Бен доброволно се бе намесил в тази каша. Идеята не беше нейна. Никога не го бе карала да се захваща. Само защото бяха имали „общо минало“ не означава, че му дължи каквото и да било. И това, че му се бе сопнала в колата, не му дава правото сега да я кара да се чувства виновна. Нито наранените му чувства. Нито мелодраматичният опит за самоубийство на майка й. Нищо от това не беше нейна вина. Не бива да бъде обвинявана за нищо.

Нима той не бе казал точно същото?

Това не е твоя вина, Аманда. Не започвай да се обвиняваш.

Дявол да го вземе, трябва ли винаги да е толкова прав?

— Съжалявам — извинява се тя, когато застава до него пред асансьорите. — Държах се като кучка.

Той свива рамене, не казва нищо. Но когато асансьорът пристига, тя усеща нежното, успокояващо докосване на ръката му върху лакътя си, когато я побутва навътре. Кабината бързо се напълва с хора с различен ръст и цвят на кожата. Ръце в ръкавици се протягат пред нея, сякаш тя не съществува и натискат бутоните. Нито един етаж не е пропуснат, забелязва Аманда и тялото й се притиска в Бен, докато хората се сместват. Тя се привежда към него и ръката му грижовно обгръща раменете й. Аманда вдишва странно успокояващия мирис от влажната кожа на якето му.

На четвъртия етаж излизат от асансьора и поемат по коридора покрай стаята на сестрите.

— Стая 426? — Бен пита малката групичка медицински сестри, които си говорят зад високия плот, отрупан със свежи цветя.

Сестрите се обръщат към тях с едно общо изящно движение. Едната, жена на средна възраст, с блестяща кафява кожа и черна къдрава коса, се отделя от групата.

— Гуен Прайс ли търсите?

— Тя добре ли е? — пита Аманда, затаила дъх.

— От семейството ли сте?

— Аз съм нейната дъщеря.

Сестрата поглежда към Бен.

— А вие?

— Нейният адвокат.

— От другата страна, завийте наляво, последната стая вдясно.

Аманда се откъсва от Бен и поема в противоположната посока.

— Не съм сигурна дали пускат посетители — провиква се след тях сестрата.

Веднага, след завоя, пред вратата те забелязват охраната. Той има светлокафява кожа и къса коса. Немного висок, забелязва Аманда, когато мъжът става от стола си, но под изрядната му полицейска униформа се очертава мускулесто тяло. От красивото му лице гледат тъмни и подозрителни очи. Цялото му изражение е предупредително. Сякаш казва: приближете се, ако смеете.