Джой Филдинг - Кукла на конци

И кое кара Аманда да си мисли, че сега тя казва истината?

Погледът й е прикован в прозореца, взира се в тъмнината и съсредоточава цялата си енергия в множеството жилищни блокове, изникнали като гъби по брега на езерото. Колко много се е променил градът през последните осем години, размишлява тя в желанието си да не мисли за каквото и да било друго. Ако се размекне и допусне дори за миг в ума й да попадне нещо различно от тъмното небе, ярките светлини, уличното движение или безкрайното наглед строителство, главата й със сигурност ще експлодира.

Майка й е погълнала една шепа хапчета. Защо? Откъде ги е взела? Кое я е накарало да го направи?

— Много нови сгради — изрича с неестествено висок глас, сякаш се опитва с него да прогони нежеланите размисли.

— Градът постоянно се разраства — със същия патетичен тон съобщава Бен, сякаш и той е обзет от подобно желание.

Мислиш ли, че майка ми ще се оправи?

— Мислиш ли, че е добре да се разраства така? — Мислиш ли, че има вероятност тя да умре?

— Предполагам, че прогресът не може да бъде спрян — отговаря Бен.

Била е детегледачката, не майка й, която я е люлеела като кукла на ръцете си.

— Никога не съм била голям привърженик на предградията — коментира Аманда.

— Което е смешно, не мислиш ли? — Думите на Бен са наполовина съждение, наполовина въпрос.

Майка й знаела ли е изобщо, че бившият й съпруг е избягал с детегледачката? Дали това е имало значение за нея?

— Какво му е смешното?

— Ами, Флорида не е ли в голяма степен купчина от предградия?

Аманда си представя югоизточния бряг на Съншайн стейт (колко уместно име) и вижда кварталите, наредени един до друг край океана: „Хоуб Саунд“, „Юпитер“, „Джуно Бийч“, „Палм Бийч Гардънс“, „Палм Бийч“, „Хайполуксо“, „Маналапан“, „Дилрей“…

— Предполагам.

Паляче, паляче. Кое е мъничкото ми паляче?

Не е била майка й.

А детегледачката.

Аманда се хваща за главата, притиска слепоочията си. Какви измамни спомени.

— Главоболие?

— Страшно.

— Имаш ли някакви хапчета?

Аманда поклаща глава. Грешка. Заболява я още по-силно.

— Може би в болницата ще ти дадат нещо.

— Може да взема назаем от майка ми. — Аманда закрива очи с ръце. — Господи, не мога да повярвам, че казах това.

— Тя ще се оправи, Аманда.

— Зная — съгласява се тя. Майка й е природна стихия. Ще трябва нещо повече от една шепа хапчета, за да я довърши. — Приятелката ти каза ли какви хапчета е погълнала майка ми?

— Мисля, че не знаеше.

— А знае ли откъде ги е взела?

— Очевидно ги е откраднала от една от съкилийничките си.

— Без съмнение, наркоманката, която обича да чисти.

— И аз така предполагам.

— А някакви предположения защо е извършила такова глупаво нещо? — Аманда си дава сметка, че е едновременно ядосана и уплашена. Уплашена, че майка й може да умре и ядосана на себе си, че е уплашена. И какво, ако майка й успее да се самоубие? Истината е, че за Аманда тя е мъртва от години. — Мислиш ли, че го е направила, заради нашето посещение? Понеже е разбрала колко близо сме до разкриването на истината?

— Ти нямаш вина, Аманда. Не започвай да се обвиняваш.

— Не се обвинявам — сопва се Аманда и сменя посоката на шева си — от себе си към бившия си съпруг, понеже така й е много по-удобно. — Дай да се разберем за едно нещо, става ли? Каквото и да прави майка ми, то си е изцяло нейна работа. Ако иска да се самоубие, аз нямам нищо против. Моля те, не оставай с погрешното впечатление, че ми пука.

— А не е ли така?

— Изобщо не ме е грижа, ако тя иска да свърши със себе си. Искам само да зная защо. И нито имам нужда, нито се радвам на евтината психоанализа. За нищо не се обвинявам. Ти си адвокат, не психиатър. И определено вече не си мой съпруг.

— Абсолютно си права — казва й след кратка пауза, без да поеме подхвърлената ръкавица, без да й даде така жадувания скандал. Единствено плътно стиснатите му челюсти подсказват, че навярно е отишла твърде далеч.

— По дяволите, не можеш ли да накараш това нещо да се движи по-бързо?

— И без това карам с двайсет километра над разрешената скорост.

— Опитай с двайсет и пет.

— Така е достатъчно бързо.

— Виж, ако тя наистина е на смъртно легло и ние стигнем, преди да е хвърлила топа, може и да успеем да я накараме да ни каже истината.

Бен я поглежда с ъгълчетата на очите си.

— Това са доста груби думи.

— Ами, да, аз съм доста грубо момиче.

— Не мисля така.