Джой Филдинг - Кукла на конци

— Какво още ви каза?

— Че съм красива, че съм зряла за възрастта си, че го карам да се чувства млад, че сме предназначени един за друг. Такива неща.

— И ви убеди да избягате с него?

— Не му се наложи дълго да ме убеждава. По онова време вече бях лудо влюбена в него. — Хейли клати глава — Смешното беше, че на външен вид не беше кой знае какво. Наистина. Но когато те погледнеше в очите, те караше да се чувстваш като най-красивата жена на света, единствената, която има значение.

— Значи сте избягали в Англия.

— Да. Беше ужасно романтично. И изненадващо лесно.

— Той споменавал ли е някога нещо за майка ми? — пита Аманда Изглежда, че въпросът заварва жената неподготвена.

— Какво например?

— Например защо я е посещавал, защо се е обаждал?

Хейли си поема дълбоко дъх, изпуска го нарочно бавно, сякаш издухва дим от цигара. Като че ли няма желание да отговори.

— Каза, че с нея имали някакъв бизнес.

— Какъв бизнес?

— Нещо недовършено — отговаря Хейли след нова дълбока глътка въздух.

— В смисъл?

— Виж, наистина мисля, че не би желала да навлизаш в това.

— По-скоро обратното.

— То няма да помогне на майка ти.

— Какъв недовършен бизнес? — повтаря Аманда.

Хейли става от стола, отива до прозореца и се взира в тъмнеещото небе.

— Той каза, че майка ти била крадла и му е откраднала голяма сума пари. Помоли ме да се поразтърся из къщата, докато те гледам, да видя дали няма да намеря нещо.

Аманда усеща остра болка в гърдите и осъзнава, че е спряла да диша.

— Какво например?

— Спестовни книжки, ключове от сейф, такива неща.

— Ти направи ли го?

— Не. Не ми се виждаше правилно. Казах му, че не мога.

— И той какво каза?

— Каза, че това само доказвало какво сладко и чудесно момиче съм била и че това го карало да ме обича дори още повече.

— Ама че човек. — Аманда заравя ръце в шепите си, мъчи се да прогони болката, която напира в слепоочията й.

— Какво стана, след като отидохте в Англия? — пита Бен.

— Родни Тюрек стана Джон Молинс — отговаря Хейли.

— Няколко години се местихме насам-натам. Накрая се установихме в Сатън.

— Северно от Нотингам — тихо пояснява Аманда, докато разтрива нос.

— Той купи малък магазин, оженихме се и създадохме семейство.

— И заживяхте щастливо — по-силно, отколкото е възнамерявала, обобщава Аманда.

— В голяма степен — потвърждава Хейли.

Аманда поглежда към Бен. Той отвръща на погледа й.

— Защо не съобщихте нищо от това на полицията? — питат едновременно.

— Как бих могла?

— А защо не? — отвръща Аманда.

— Помислете си само — казва Хейли, — какво трябваше да им кажа? Че преди двайсет и пет години, когато все още бях малолетна, съм избягала с бившия съпруг на съседката ми, че сме си сменили имената и години наред сме с крили от властите? Че истинското име на съпруга ми е Родни Тюрек и навярно е издирван от полицията? И защо да им казвам това?

— Не зная. Защото е истина? — пита в отговор Аманда. Истината, мисли си тя. Що за понятие?

— Когато полицията най-напред ми съобщи, че Джон е убит, аз бях твърде потресена, за да кажа каквото и да било. Джон излезе рано същата сутрин. Аз и децата го чакахме да се върне в хотела. На вратата се почука и помня, че си казах: „Странно, Джон сигурно си е забравил ключа“. Затова попитах: „Кой е?“, защото Джон беше маниак на тема да не се отваря вратата, освен ако не си абсолютно сигурен кой е отвън. И един много дълбок глас отговори: „Госпожо Молинс, от полицията сме“. Е, първата ми мисъл беше, че Джон е бил арестуван, че са открили истинската му самоличност и са дошли да арестуват и мен. Хиляди мисли. Но нито една вярна. Забелязвали ли сте това? Че предвиждате хиляди възможности и никоя от тях никога не е вярната? Че действителността е винаги единственото нещо, което не сте предвидили?

Аманда кима. Знае точно за какво говори Хейли.

— Когато полицаите ми казаха, че Джон е мъртъв, че е бил застрелян долу във фоайето, аз бях категорична, че нещо грешат. Зададоха ми хиляди въпроси, какво правим и Торонто, познаваме ли някого в града, сещам ли се за причина защо някой би убил съпруга ми. Аз само повтарях онова, което Джон ми беше поръчал да казвам, ако ме питат защо сме тук: на почивка.

— А когато разбра, че жената, застреляла твоя мъж, е Гуен Прайс?

— Не съм сигурна какво си помислих. Предполагам, че съм допуснала, че тя им е разказала цялата история.

— А когато разбра, че не го е направила?

Хейли преглъща, отмахва няколко безжизнени кичура коса от лицето си.