Джой Филдинг - Кукла на конци

Стъпки — колебливи, несигурни. Женски глас — предпазлив, плах.

— Кой е?

— Аз съм Аманда Травис, госпожо Молинс. Онзи ден говорихме…

Вратата се открехва, без да се сваля веригата. В коридора наднича едно тъмно око и се разширява, когато вижда, че Аманда не е сама.

— Кой е той?

— Това е Бен Майерс. Той…

— … представлява жената, която застреля съпруга ми — познава го Хейли Молинс.

— Може ли да влезем за няколко минути, госпожо Молинс? — пита Аманда. — Има няколко неща, които бихме искали да обсъдим с вас.

— Като например? — Веригата продължава да е закачена.

— Като например това. — Аманда бърка в джоба на червената си парка, изважда снимката на бащата и дъщерята и я поднася към процепа. Окото се разширява още повече и се изпълва с тревога. Вратата се затръшва в лицето на Аманда.

— Дотук с приемането на нещата бавно и спокойно — отбелязва Бен.

— Съжалявам. Не можах да се въздържа. — Аманда вдига ръка и решително почуква на вратата.

— Махайте се — следва незабавният отговор.

— Госпожо Молинс… Хейли. Моля ви…

— Махайте се или ще викна полицията.

— Чудесно — изрича високо Бен. — Мисля, че полицията доста ще се заинтересува от тази снимка.

Мълчание, през което изглежда, че всички са затаили дъх. После се чува шум от сваляне на верига, завъртане на брава, отваряне на врата. Хейли Молинс отстъпва назад и ги пропуска да минат.

— И това е начин — възхитено прошепва Аманда на Бен, докато прекрачва прага и скришом оглежда стаята. Първото нещо, което забелязва е, че и бездруго бледата кожа на Хейли сега е призрачнобяла, сякаш е излязла от варел с белина, ръкавите на прекомерно големия й, тревистозелен пуловер стигат до връхчетата на треперещите й пръсти, самият пуловер покрива широк кафяв памучен панталон, а косата й на тънки тъмни кичури виси до брадичката. Всичко по нея изглежда някак крехко. Дори чертите на лицето й са размити, сякаш всеки момент ще се изхлузят от физиономията й, като че ли ще се стопи. Жената нервно поглежда към вратата на спалнята вляво. „Не мислиш ли, че Виктор заслужава да знае истината?“ — възмущава се някаква жена оттатък. — „Моля те“ — отговаря друга. — „Не знаеш какво правиш.“

Аманда разпознава познатите гласове от любимия й някога сапунен сериал и намира странно успокоение във факта, че поне някои неща никога не се променят. От незапомнени времена жените пазят тайни от Виктор. Накрая той винаги узнава истината и всички плащат скъпо за измамата. Човек би казал, че са си взели поука.

— Как се справят децата? — пита тя.

— Нямат търпение да се върнем в Англия. — В ръкавите на пуловера юмруците на Хейли се свиват и отпускат. — Какво искате от мен?

— Намерихме тази снимка в къщата на моята клиентка.

— Имате ли някаква представа за какво й е била? — пита Бен, взема снимката от Аманда и я подава на жената.

За миг Хейли има вид сякаш ще припадне. Тя сграбчва най-близкия стол на златни и червени райета и полека се отпуска на него.

— Добре ли сте, госпожо Молинс? Желаете ли малко вода?

Хейли клати глава, цветът на бузите й бавно се възвръща, тя поглежда към снимката, но погледът й не се задържа.

— Какво значи това?

— Надявахме се вие да ни кажете.

Хейли забива поглед в скута си, не казва нищо.

— Открихме още нещо — добавя Аманда. — Няколко фалшиви визитни картички.

— Не разбирам.

— Името Родни Тюрек говори ли ви нещо?

Тя видимо си поема дъх. Леката руменина, която се бе появила на бузите й, бързо изчезва.

— Не. Нищо.

— Нека ви кажем какво знаем ние — предлага Аманда.

— Наистина не ме интересува какво си мислите, че знаете — възразява Хейли.

— Знаем, че съпругът ви не се е казвал Джон Молинс.

— Грешите.

— Знаем, че се е казвал Родни Тюрек.

— Това е абсурдно.

— Права бяхте, че съпругът ви се е върнал тук да уреди имота на майка си — продължава Аманда. — Но майка му се е казвала Тюрек, а не Молинс.

— Може да се е омъжила повторно. Помислихте ли за това?

— Знаехте ли, че аутопсията на мъжа ви е разкрила, че той е бил с десет-петнайсет години по-възрастен, отколкото е твърдял и че си е правил пластични операции на лицето?

— Лъжете.

— Обадете се в полицията. Питайте ги сама.

— Мисля, че сега трябва да си тръгвате.

— Има още нещо, което знаем — бързо добавя Аманда.

— Още нещо, за което грешите — упорства Хейли.

— Знаем, че съпругът ви не е бил непознат за Гуен Прайс. Всъщност знаем, че някога са били женени.