Джой Филдинг - Кукла на конци

Само дето в крайна сметка, разбира се, това не беше истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Бракът им се бе провалил не заради несъвместими интереси към музика и филми, разликата във възрастта, нито дори заради противоположните им възгледи относно семейството. Не, бракът им бе обречен от мига, в който тя каза „да“. Защото простата истина, цялата истина и нищо друго, освен истината, беше, че трябваше да каже „не“.

Аманда затваря очи и вижда лицето на майка си. Бях омъжена за този човек повече от десет години. Явно многобройните бракове са семейна черта, смее се на глас тя.

— Има ли нещо смешно? — пита Бен и намаля звука на радиото.

— Всъщност не.

Той кима, сякаш това е напълно смислено.

Докато стигнат до хотел „Четири сезона“, късното следобедно небе вече се е навъсило под заплахата на нощта.

— Мислиш ли, че това наистина е добра идея? — пита Аманда и изпитва странно нежелание, дори неприязън, да се изправи срещу Хейлй Молинс.

Бен подава ключовете на колата на пиколото, когато влизат във фоайето.

— Имаш ли по-добра?

Аманда поглежда към претъпкания бар вляво.

— Едно питие ще ми дойде добре.

— Определено е по-добра идея. — Отминават удобното сепаре, където бе седяла майка й в очакване да застреля бившия си съпруг, после се изкачват по няколкото стъпала към бара и сядат до малка масичка до прозореца. — Какво да бъде? — пита Бен.

— Чай от праскови и ягоди — казва на сервитьора Аманда.

Бен се засмива.

— Един чай с праскови и ягоди и една чаша много сухо червено вино — поръчва на младежа и отново насочва вниманието си към Аманда. — Никога не спираш да ме удивляваш.

— Това добре ли е?

Той свива рамене и отминава въпроса.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо по-силно?

— Предполагам, че трябва да запазя ума си бистър.

Той кима.

— Идеята не е лоша.

— Какво по-точно смятаме да кажем на Хейли Молинс все пак?

— Ами, за начало ще й съобщим истинското име на мъжа й. Да видим каква реакция ще предизвика това.

— А ако майка ми е права? Ако Хейли Молинс не знае нищо за миналото на съпруга си?

— Вярваш ли наистина, че има такава вероятност?

— Вече не зная какво да вярвам. Нищо не се връзва.

— Всичко се връзва — поправя я Бен. — Просто още не сме разбрали как.

След няколко минути сервитьорът се връща с напитките им и ги поставя на малката кръгла масичка помежду им. Лекият аромат на топли плодове обгръща Аманда.

— Хъм. Не ухае ли прекрасно?

Бен заравя нос в тънката си чаша и вдъхва дълбоко.

— Така е. — Поднася чашата си към нейната. — Наздраве.

— Наздраве. — Аманда чуква порцелановата си чаша в неговата и се чуди за какво е тостът. — И след като спукаме сапунения мехур на Хейли Молинс, какво?

— Ще зависи от това, което има да ни каже тя.

— Ами ако нищо не каже?

— Ще й покажем снимката.

— И ще докажем старата поговорка — една снимка струва колкото хиляда думи?

Бен кима и отпива голяма глътка.

— Ами ако и за това не знае нищо? Ако няма представа как майка ми се е сдобила с нея и какво общо има? Ако само травматизираме горката жена повече, отколкото вече е? Искам да кажа, може майка ми да е права. Има ли смисъл да безпокоим опечалените?

— Сигурна ли си, че си добре? — пита както по-рано Бен и наднича към нея над чашата си.

— Да. Защо?

— Не ти прилича да се тревожиш, че ще обезпокоиш някого.

— Прав си — съгласява се Аманда. Какво й става? Наистина ли каза, че майка й може да е права — за каквото и да било? — Мисля, че е от чая.

— Виж — започва Бен. — Дори и да не разберем нищо съществено, мисли за това като за обществено задължение.

— Обществено задължение ли?

— По този начин поне Хейли Молинс ще узнае за имотното състояние на свекърва си. Може да се върне в Англия като доста богата жена.

— Мислиш ли?

— Мисля, че трябва да допиеш чая си. — Той поглъща остатъка от виното си и става. — Давай да почваме това представление.

След няколко минути те слизат от асансьора на двайсет и четвъртия етаж.

— Оттук — посочва Аманда, вече стигнала средата на коридора.

— Аманда, почакай — вика след нея Бен. — Обещай ми, че няма да избухваш.

Тя поглежда през рамо, без да спира.

— Няма да се заяждам. Обещавам.

— Просто приемай нещата бавно и спокойно.

Аманда приближава вратата на апартамента.

— Не правя ли така винаги?

— Глупости — чува Бен да мърмори, когато вдига ръка да почука.

— Мамо — след няколко секунди се чува момчешки глас отвътре. — Тук има някой.