Джой Филдинг - Кукла на конци

— Той знаеше ли, че си била омъжена по-рано?

— Разбира се. Никога не бих скрила това от него.

— Знаеше ли за парите?

— Не.

— Значи не е знаел за заплахите на Род Тюрек?

— Знаеше, че се страхувам от Род.

— И къде бях аз по време на всичко това?

— Ти ли? Ти беше бебе. На не повече от две години.

— Тогава ли почна да взимаш антидепресанти?

Майка й отново отклонява поглед и не казва нищо.

— Майко?

— Не помня.

— Защо беше толкова депресирана, майко?

— Не помня.

— Тогава да ти кажа какво помня аз. — Аманда отново сменя посоката на разговора. — Помня смях. — Тя спира, изчаква споменът да изплува напълно, за да се схване съдържащата се в него ирония. — Това е първият ми спомен. Аз наистина се смея. Удивително, нали? Ние играем и ти размахваш някаква кукла, нахлузена на ръката ти пред лицето ми, потупваш ме по носа. И се смеем. — Аманда млъква. За миг се зачудва дали този спомен е истински или си го е въобразила. — Спомням си как един друг път ми държеше ръцете над главата и ме караше да танцувам, наричаше ме твоето малко паляче. „Кое е малкото ми паляче?“ — така ме закачаше, а аз се смеех и отговарях: „Аз съм. Аз съм“. И бяхме щастливи. Зная, че бяхме щастливи. После изведнъж всичко се промени. И единствените спомени, които имам след това, са за хора, които плачат. Защо така, майко?

— Не зная.

— Не знаеш, друг път!

— Аманда… — предупреждава я Бен.

— Какво се случи, майко?

— Какво да ти кажа? — пита Гуен Прайс. — Смехът престана.

— Защо престана?

— Има ли значение сега?

— Защо престана?

Майка й въздъхва, поглежда към Бен за помощ, но погледът му е прикован в Аманда и той не казва нищо.

— Бях на тези проклети хапчета — казва майка й след дълга пауза. — Те ме превърнаха в проклето зомби. Когато се опитах да ги спра, нещата само се влошиха. Мятах се между апатия и ярост. Беше някакъв кошмар.

— Защо беше на антидепресанти, майко?

Нова въздишка. Нова дълга пауза.

— Беше така, както го казахте. Много ми мина през главата. Изгубих и двамата си родители, разведох се със съпруга си…

— Ти си се омъжила повторно. За чудесен мъж, когото много си обичала. Имала си малка дъщеря.

— Страдах от следродилна депресия.

— Ха, колко удобно — присмива се Аманда.

— Беше всичко друго, но не и удобно, уверявам те.

— Чудно как никога по-рано не си го споменавала.

— Тогава времената бяха други. Такива неща не се обсъждаха. Не е като днес.

— Такива бяха времената — повтаря Аманда фразата на майка си.

Гуен кима.

— И тогава Род ме намери, заплаши ме и предполагам, че това ми дойде в повече.

Зяпнала от удивление, Аманда се взира в майка си.

— Глупостите ти дойдоха в повече искаш да кажеш.

— Аманда… — умолително казва Бен.

— С кого, по дяволите, си мислиш, че говориш, майко? С полицията? Сериозно ли очакваш да повярваме на тези измислици?

Майка й се обръща настрани, без да каже нищо.

— Искаш ли да знаеш защо не ти вярваме? — Аманда удря с юмрук по масата, за да си върне вниманието на майка си. — Защото не се връзва.

— Съжалявам, че мислиш така.

— И не само, че не се връзва, но и не ни обяснява какво общо имаш с това. — Аманда вдига снимката на Родни Тюрек и дъщеря му и я размахва в лицето на майка си. — Какво общо имаш с тази снимка, майко? Как се сдоби с нея?

В отговор майка й бавно се изправя на крака.

— Боя се, че се чувствам много изморена. Ще трябва да ме извините. — Отива до вратата и почуква на надзирателката.

— Това не е краят — говори към гърба на майка си Аманда и го вижда как се стяга.

Тогава вратата се отваря и надзирателката извежда майка й от стаята.

— Можеш ли да повярваш? — процежда през стиснати зъби Аманда, забързана по затворническия коридор до Бен. — Не само го е познавала, ами е била и женена за него! Вярваш ли го?

— Мисля, че е по-добре да обсъдим това в колата. — Бен кима по посока на надзирателя, който ги гледа през стъклената преграда до изхода.

— Откраднала е сто хиляди долара от човека!

— Наистина мисля, че трябва да обсъдим това…

— Била е пристрастена към лекарства, по дяволите!

— Аманда…

— Отначало нямахме мотив за стрелбата. А сега нямаме нищо повече от мотиви.

— Има ли някакъв проблем? — Пред тях изскача някакъв надзирател, привлечен от шума. Материализира се от отсрещната стена сякаш по някаква магия и бавно се приближава с ръка на кобура.

— Не, полицай. — Пръстите на Бен се забиват през парката на Аманда право в ръката й и я насочват към изхода. — Няма проблем.