Джой Филдинг - Кукла на конци

— Не — твърдо заявява Аманда. Адвокатът в нея взема връх. — Чуй ме. Застреляла си го, защото последният път, когато си го видяла, той е застрашил живота ти и когато си го видяла във фоайето на хотел „Четири сезона“, си била убедена, че се е върнал да изпълни заплахите си. — Опитва се да не изглежда прекалено самодоволна. — Това звучи доста убедително като аргумент за самозащита, нали така, Бен? — поглежда го за подкрепа.

— Всичко се случи много отдавна — казва майка й, преди Бен да е формулирал отговора си. — Не мисля, че някое жури ще се остави да го убедят…

— Остави Бен да има грижата за убеждаването на журито — прекъсва я Аманда.

— Никой няма да повярва…

— На кое? Че си била омъжена за човек, толкова безскрупулен, че е обрал собствения си тъст, без да му мигне окото? Че кражбата на спестяванията на баща ти пряко е предизвикала преждевременната му смърт? Че години наред си била на антидепресанти в резултат на емоционалния тормоз от страна на Родни Тюрек както по време на брака ви, така и след това? Че те е заплашвал? Че през целия си живот после си се озъртала през рамо от страх да не се върне и да изпълни заканите си? Защо да не повярва журито, че щом отново си го видяла, си се паникьосала? Че си го застреляла с пистолета, който си държала през всичките тези години, за да се защитиш? Не ми казвай, че няма да повярват — с внезапна бодрост завършва Аманда — Ще повярват и още как.

— А ти? — пита майка й.

Аманда се обляга назад, бодростта й бързо се стопява.

— Защо не? Логично е.

— Не те питам това.

— Няма значение дали вярвам или не — заявява Аманда. — Има значение само дали ще убедим журито да повярва.

Майка й клати глава.

— Не.

— Как така не?

— Искам да кажа, че аз няма да подкрепя това.

— Как така няма да го подкрепиш?

— Не е напълно вярно.

— А кое, по дяволите, е? — сопва се Аманда.

— Аманда… — намесва се Бен.

— Дай да си говорим направо: за теб няма проблем да откраднеш или да убиеш, но се отвращаваш, ако не се казва истината. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Вижте, вече имаме нещо, което можем да предложим на прокурора — спокойно започва Бен. — Има достатъчно смекчаващи обстоятелства, за да ги накараме да си помислят два пъти, преди да се решат на процес. Поне може да проявят желание да говорим за споразумение.

— Ще трябва ли да им разкажеш нещата, които ви казах сега?

— Да, разбира се.

— Нещата, които се зарече, че са поверителни.

— Те трябва да знаят фактите, майко.

— Не.

— Не ли?

— Що се отнася до полицията, аз съм някаква луда, която е застреляла непознат в хотелско фоайе. Това чудесно ме устройва. — Майка й поглежда към вратата, сякаш се чуди дали да не повика надзирателката.

— Е, поне наполовина полицията е права — казва Аманда. — Ти си доста луда.

— Аманда…

— Ако обичаш, би ли налял малко мозък на тази лунатичка? — Аманда скача от стола си и започва да крачи нервно.

— Госпожо Прайс — подхваща Бен и сяда на мястото, освободено от Аманда. — Имате ли нещо против да ни кажете защо така упорито не ни давате да изградим каквато и да било защита?

Гуен се усмихва сладко на бившия си зет.

— Защото съм виновна — казва тя. — Застрелях човек. Не поради някакви смекчаващи обстоятелства. Не защото съм злоупотребявала с антидепресанти. Не защото съм се бояла за живота си. А понеже исках да го застрелям. Защото той беше лош човек, който заслужаваше да умре. Толкова е просто.

— Нищо просто няма в това — казва Аманда.

— Само защото ти упорито усложняваш всичко.

— Аз ли усложнявам всичко?

— Зная, че ми мислиш доброто, миличка…

— Миличка?

— Аманда…

— Ти не знаеш нищо за мен.

— Това навярно е така — признава майка й и успява да вложи искрено разкаяние. — Но зная, че хладнокръвно застрелях човек и трябва да отида в затвора. Не можем ли да оставим нещата така?

— Има нещо, което не ни казваш. — Аманда се спуска към майка си като орел, който напада своята плячка.

— Казах ви всичко.

— Колко време след развода срещна баща ми? — опитва нова тактика Аманда.

— Около година. Защо? Какво значение има?

— Разкажи ми за това.

— За кое?

— За баща ми. — Аманда се обляга на стената с надеждата тя да я задържи изправена и да не се свлече на пода.

— Не съм сигурна, че разбирам накъде биеш.

— Моля те! — Аманда не е в състояние да каже нищо повече.

Майка й въздъхва и неохотно се съгласява. Устните й трепват в усмивка.

— Баща ти беше чудесен човек. Аз много го обичах.