Джой Филдинг - Кукла на конци

Гуен смила тази последна информация, но не казва нищо.

— Това е причината, поради която синът й се е върнал тук. Да уреди имуществото й.

— Не виждам какво общо има това с мен — продължава да упорства Гуен.

— Ти си убила човека, майко.

— Така е. Най-накрая нещо, по което да сме на едно мнение. Сега мога ли да си вървя?

Аманда демонстративно бърка отново в чантата си.

— Не и докато не ни кажеш как си се сдобила с това. — Тя слага на масата снимката на Родни Тюрек и дъщеря му.

Когато взима снимката във вече треперещите си ръце, очите на Гуен се напълват със сълзи. Чудно, но тя не прави опит да ги изтрие.

— Къде я намери?

— Какво значение има?

— Трябва да престанеш — предупреждава я майка й.

— Кое?

— Да спреш да се ровиш, където не ти е работа.

— А ти трябва да станеш по-откровена с нас, иначе не можем да ти помогнем.

— Не искам да ми помагате — крещи Гуен. — Не можете ли да го разберете? Искам да си отидете и да ме оставите на мира.

— Разбира се, че така искаш — крещи й в отговор Аманда и нейните очи се напълват със сълзи. — Винаги си искала това от мен.

— Не. — Майка й яростно върти глава. — Не, това не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. И повярвай ми, веднага, щом почнеш да отговаряш честно, аз се качвам на първия самолет и се махам от тук. Няма да се наложи никога да ме видиш повече.

— Мислиш ли, че това е, което искам?

— Не зная какво искаш.

— Моля те — сега майка й плаче. — Зная, че мислиш, че ми помагаш и го оценявам, наистина…

— Не ми трябва твоята оценка.

— … но само влошаваш нещата.

— Как могат нещата да се влошат повече от това?

— Могат.

Аманда си подръпва косата в безпомощна ярост, отмята глава назад и вирва брадичка.

— Добре, майко. Ето какво знаем. Знаем, че мъжът, когото си застреляла в действителност не е Джон Молинс. Знаем, че истинският Джон Молинс е изчезнал преди двайсет и пет години, след като се е сприятелил с човек, представил се като Тюрк. Знаем, че истинското име на Тюрк е Родни Тюрек и че навярно той е убил Джон Молинс и си е присвоил неговата самоличност. От доклада на аутопсията знаем, че си е правил пластични операции, вероятно за да впечатли младата си съпруга, но по-вероятно, за да изглежда по-млад, понеже паспортът на Джон Молинс го представя като четирийсет и седем годишен. Това знаем. — Преди да продължи, тя си поема дъх. — А не знаем как ти се вписваш в тази каша.

— Може би не се вписвам. Може би няма значение дали той е Джон Молинс, Родни Тюрек или Джордж Буш. Фактът е, че, който и да е бил, той ми беше непознат.

— Фактът е, че си държала тази негова снимка в дома си. Което по някакъв начин запраща версията ти за абсолютния непознат направо в ада.

— Точно където той заслужава да бъде — заявява Гуен, изтрива си сълзите и се втренчва в стената отсреща.

Мълчание.

— Признавате ли, че го познавате? — тихо пита Бен.

— Нищо не признавам, освен, че го убих.

— Какво ще кажеш за лекарствата, които си вземала? — пита Аманда.

— Лекарства ли?

— В аптечката ти намерих шишенца от антидепресанти.

— От години не съм взимала никое от тези лекарства.

— А защо изобщо си ги вземала?

— Това не е твоя работа.

— О, за бога…

— Госпожо Прайс — спокойно я прекъсва Бен. — Знаете, че всичко, което ни кажете тук, е поверително.

— Това е твърде успокояващо. Но ви казах всичко, което възнамерявах.

— Чудесно; — Аманда разперва ръце в жест, който изразява едновременно предизвикателство и поражение. — Ако ти не искаш да говориш с нас, може би Хейли Молинс ще може да хвърли малко светлина върху въпроса кой в действителност е бил нейният съпруг. — Грабва си палтото и се отправя към вратата. — Хайде, Бен. Достатъчно време си изгубихме.

— Не — виква майка й в мига, в който Аманда посяга към вратата. — Почакай.

Аманда затаява дъх, неспособна нито да продължи, нито да се обърне.

— Няма нужда да намесвате госпожа Молинс. Съмнявам се тя да знае нещо за извънредните занимания на съпруга си.

Аманда бавно се обръща с лице към майка си.

— А ти знаеш ли?

— Би трябвало — отговаря майка й. — Повече от десет години бях омъжена за този човек.

Аманда бавно се връща и се сгромолясва на стола си. Тя не знае какво е очаквала да чуе, но каквото и да е било, то не е това.

— Какво каза току-що?

Гуен Прайс тъжно се усмихва и се отпуска на другия стол.

— Предполагам, че току-що ви дадох мотив за убийството.

Аманда поглежда към Бен, който изглежда също толкова потресен, колкото и тя.