Джой Филдинг - Кукла на конци

— Ами, тогава наистина беше вече твърде късно. Какво щях да направя? Да кажа на полицията, че съм излъгала? Че целият ми живот е бил една лъжа? Помислете за децата ми — казва тя, понижава глас и поглежда към затворената врата на спалнята. — Те току-що бяха загубили баща си. Да научат, че той не е бил човека, за когото са го мислели, че жената, която го е застреляла, е бившата му съпруга, чието бебе съм гледала? Бях толкова уплашена.

— От какво?

— Че полицаите ще ми отнемат децата.

— Никой няма да ви отнеме децата — уверява я Бен.

— Те са всичко, което имам — казва Хейли и избърсва избликналите сълзи.

— Никой няма да ви ги отнеме — отново заявява Бен.

— След като се оженихме, аз веднага забременях — Хейли говори повече на себе си, отколкото на Бен и Аманда. — Но изведнъж, в четвъртия месец, пометнах. Така стана още няколко пъти в следващите години.

После имах две мъртвородени. Това беше най-лошо. Да износиш едно бебе напълно, то да е идеално оформено, а да не диша. Не мога да ви опиша… Нямам търпение да отведа децата си обратно в Англия.

— Защо, според теб, Гуен Прайс не е казала на полицията истината? — прекъсва я Аманда.

— Не зная. Може би в действителност не е толкова важно защо го е застреляла.

— И ти не си ни най-малко любопитна да разбереш?

Хейли поклаща глава.

— Те са имали общо минало — казва тя, сякаш това е достатъчна причина. Няколко секунди асоциациите, пробудени от това просто изречение, се удрят в стените като дребни камъчета. — Сега бих искала да си вървите — казва тя. — Моля ви. Децата ми сигурно са разтревожени до смърт.

— Мисля, че си казахме достатъчно за тази вечер — съгласява се и Бен, а Аманда бавно и неохотно се изправя на крака.

— Нали няма да кажете на никого нищо от това? — умолително казва Хейли, докато ги изпраща до коридора. — Искам да кажа, то само ще отвори цял буркан с червеи и никой няма да има полза. Явно и майка ти се чувства по същия начин. Моля ви — повтаря тя, протяга ръка и я поставя върху ръката на Аманда върху бравата. — Моля те, Манди.

Името се отронва от устните й и пада върху кожата на Аманда като киселина. Прогаря плътта й и прониква в мозъка със свистене, което заглушава всички други звуци. Някъде в далечината Аманда чува гласа на Бен:

— Ще поддържаме връзка — струва й се, че казва той.

Моля те, Манди.

Някъде далече се затваря врата. Друга се отваря.

Моля те, Манди.

— Добре ли си? — пита някой.

— Добре съм — отговаря друг.

— Сигурна ли си? — Гласът е по-висок, по-близо.

— Какво?

Моля те, Манди.

— Попитах те, дали си добре — повтаря Бен.

Аманда рязко се връща в настоящето, сякаш дръпната с ластик.

— Защо да не съм добре? — казва, докато влиза в асансьора и натиска бутона за фоайето. — Само защото открих, че единственият мил спомен за майка ми изобщо не се отнася за нея? А за детегледачката! Шибаната съседка. Която обаче е чукала бившия съпруг на майка ми.

— Не си добре — казва Бен.

— Добре съм.

— Дяволски добре или просто добре?

Тя се усмихва.

— Добре съм, Бен. Или поне ще бъда, щом намеря нещо за ядене.

— Хубаво. Защо да не идем някъде да вечеряме? Да се опитаме да набележим следващия си ход.

— Мислиш ли, че имаме такъв?

Той свива рамене. Мобилният му телефон в якето почва да звъни.

— Те имат общо минало — удивено произнася Аманда, докато той отговаря. — Предполагам, че това е достатъчно добър мотив за убийство.

— Здравей — казва Бен в телефона и леко се отдръпва от нея. Тя разбира, че отсреща е Дженифър, дори преди още да чуе отзвука от гласа й. — Какво? Кога е станало това?

— Какво има? — пита Аманда, разтревожена от промяната в тона му.

— Тя добре ли е?

— Кой дали е добре?

— Добре… Аха Благодаря. Оценявам го… Разбира се. Ще ти се обадя по-късно.

— Какво беше това? — пита Аманда, когато Бен прибира телефона в коженото си яке.

— Майка ти е направила опит да се самоубие — тихо произнася той, без да се старае да смекчи новината.

— Какво? Как?

— Явно е погълнала шепа хапчета.

— Хапчета ли? Откъде би могла да ги вземе?

— Не зная. Закарали са я в „Етобикок Дженерал“.

— Можем ли да я видим?

Вратите на асансьора се отварят и Бен повежда Аманда през фоайето.

— Можем да пробваме.

Пътят до западния край на града й е станал вече толкова познат, че на Аманда й се струва, че би могла да го измине насън, макар да се съмнява, че някога ще може отново да заспи. Чувства главата си като стъклен буркан, пълен със стари монети — дебели и тежки, сякаш ще се пропукат, със съмнителна стойност при това. Мисли, подобни на дребни пенита, тракат в ума й и се търкалят пред очите й: майка й е луда — майка й умира, майка й е застреляла абсолютно непознат човек — застреляла е бившия си съпруг, Хейли Молинс е типичното момиче от съседната къща — момичето от съседната къща е лъгало всички от самото начало.