Джой Филдинг - Кукла на конци

— Е, за какво ще говорим? — пита тя и му дава три минути, докато я целуне.

— Защо да не поговорим за теб?

— О, боже, не и за тази. Тя е толкова отегчителна.

— Тя е много неща — поправя я Бен. — Но отегчителна не е сред тях.

— Само защото не я познаваш достатъчно добре.

— Само защото тя не се задържа достатъчно дълго наоколо.

— Смятай се за късметлия.

Бен се вторачва в чашата си.

— Мислила ли си някога да се върнеш тук? — пита след малко.

Въпросът я заварва неподготвена. Гърбът й неволно се извива като на котка, която внезапно заема отбранителна позиция.

— И защо бих го направила?

— Защото тук е твоят дом.

— От дълго време не е.

— Защото това би ти дало възможност да опознаеш майка си — допуска той.

— Пак те питам, защо бих направила това?

— Защото тя е твоя майка.

— Няма да говорим за майка ми, забрави ли? — Аманда довършва виното в чашата си и се пресяга за бутилката.

— Съжалявам. Забравих.

Пръстите й докосват опакото на дланта му. Той не я отдръпва. Две минути, мисли си тя.

— Какво бих правила тук, все пак? — пита Аманда.

— Същото, което правиш и във Флорида.

— Освен, че ще ми е по-студено.

— Само през зимата.

— Която продължава шест гадни месеца.

— Три — поправя я Бен и протяга чашата си към нея да му я напълни.

— Само според календара.

— Мислех, че смяната на сезоните ти харесва.

Тя кимва и си представя чудодейната поява на цветни пъпки през пролетта.

— Нямам разрешително да практикувам право в Канада — напомня му и пъпките се разпукват, а образът се разлетява като цветен прашец, докато поделя останалото вино между двете им чаши.

— Имаш нещо повече, отколкото аз навремето — възразява той.

— Не е вярно.

— Вярно е.

Аманда бавно отпива.

— Ето. Сега сме наравно.

Той се смее.

— Добре де, ще се върнеш в училище за още една година. Ще си вземеш изпитите тук и ще черпиш.

— Да взимам изпити? — Отпива още една глътка. — По-скоро само ще се черпя.

Една минута.

— Можем дори да отворим съвместна кантора — произнася през смях той, сякаш сам съзнава колко абсурдно е предложението му. — Бог е свидетел колко много престъпници се мотаят наоколо — добавя, като дава да се разбере, че не смята предложението си за толкова немислимо, колкото изглежда.

— Бог е свидетел, че това е вярно — потвърждава Аманда, за да избегне и двете интерпретации и се взира в празната кутия на пода помежду им. — Какво стана с пицата?

— Предполагам, че я изядохме.

— Толкова бързо?

Бен си довършва виното, поставя чашата си на пода и се накланя към Аманда.

— Има още една причина да се върнеш — произнася тихо.

Трийсет секунди, мисли си Аманда и изпразва остатъка от виното си наведнъж. Това е, мисли си тя. Нито секунда по-рано. Сърцето й бие толкова бързо, че има опасност да получи сърдечна криза.

— Каква например? — Протяга се пред него, стараейки се да докосне с гърди ръката му, и поставя празната си чаша до неговата. Поглежда го очаквателно в очите. Време е, мисли си и поклаща тяло към него. Десет секунди… девет… осем…

— Ами, например тази къща — казва той и тонът му изведнъж става официален, обляга се назад към дивана, втренчен в огъня. — Ако майка ти отиде в затвора, което изглежда все по-вероятно, ти навярно ще трябва да я продадеш.

— Какво?

— Казах…

— Чух какво каза. — Аманда ядосана се отдръпва — Мислех, че няма да говорим за майка ми.

— Права си. Съжалявам.

— Съжаляваш, друг път. Какво става тук?

— За какво говориш?

— Знаеш за какво говоря. Ти ме подведе.

— Как така съм те подвел?

— Не си играй игрички с мен. Направи го нарочно.

— Какво съм направил нарочно?

— Връщаш си го за нещата, които ти наговорих в колата, нали?

— Съжалявам, но малко ми е трудно да си припомням толкова от отдавна.

— Не ти вярвам.

— Не зная за какво говориш — настоява той.

— Аха, добре, аз си лягам. — Тя тромаво се изправя на крака. Възможно ли е да е сгрешила? И Бен наистина да няма представа защо е толкова разстроена? Да е допуснала фантазиите и егото й да вземат връх над нея? Не, решава Аманда, доловила леката усмивчица, скрита зад привидното му объркване. Той много добре знае какво става.

Ти си адвокат, не психиатър, беше му казала в колата. И определено вече не си мой съпруг.

Напълно си права.

Аманда се втурва в хола, спира, връща се във всекидневната, яростта й нараства с всяка крачка.

— Не беше прав, знаеш ли?