Джой Филдинг - Кукла на конци

Определено не е това, за което се надява другата жена, знае Аманда, затаява дъх и отправя негласна молитва Дженифър да се окаже достатъчно любопитна и да изслуша молбата му.

— Можеш ли да разбереш дали Хейли Молинс се е върнала в Англия? Сега сме в хотела и тя очевидно го е напуснала снощи. — Бен изчаква няколко секунди, после пуска телефона върху малката кръгла масичка помежду им. — Затвори ми.

Сервитьорът им донася кафето и пита дали ще желаят още нещо.

Бен се взира през страничния прозорец.

— Не, благодаря. Това е всичко — отговаря Аманда. — Съжалявам — казва на Бен.

— Не се безпокой. Имам още няколко връзки. В девет часа ще почна да им звъня.

— Имах предвид Дженифър.

Той свива рамене. И аз съжалявам, говори жеста му.

— Не беше нужно да й казваш, че си бил с мен.

— Не, трябваше. — Той отпива от кафето си. — Пък и тя в общи линии се беше досетила сама.

— Съжалявам — повтаря Аманда.

Въздухът наоколо натежава от тишината, изпълнена със съжаление.

— Все още се каниш да си тръгнеш, нали? — по-скоро заявява, отколкото пита той. Като всеки добър адвокат, вече знае отговора.

Какво направих, мисли си Аманда! Удовлетвори един свой каприз и сега всички са наранени до кръв.

— Веднага, щом това приключи. — Само това ли се сеща да каже? — Мисля, че така е най-добре.

Той кима и отново поглежда през прозореца.

— А снощи?

— Снощи беше…

— … нещо, което да махнем от себе си веднъж завинаги — продължава той.

По-скоро временна невменяемост, мисли си Аманда.

— Тя те обича, Бен — казва, мислейки си за Дженифър. — След няколко дни ще й се обадиш, ще й обясниш обстоятелствата…

Сякаш по даден знак, телефонът на Бен иззвънява — Ало?

— Добре, не ме питай защо правя това — Аманда чува Дженифър да казва.

Значи той може дори да не се наложи да чака няколко дни, мисли си тя и наблюдава как Бен слуша, очите му са съсредоточено присвити.

— Добре. Благодаря. Ще ти се обадя по-късно… Добре, да. Дочуване.

— Добре, да, какво?

— Явно вчера сме уплашили много Хейли. Получила е разрешение от полицията да се завърне в Англия.

— О, не.

— Всичко е наред. Имаме късмет. Не е могла да си намери билет за Англия по-рано от тази вечер.

— Все още е тук?

— На летище „Хилтън“.

— Да вървим.

Летище „Хилтън“ може да се опише с две думи: Хилтън и летище. Това в голяма степен ти дава всичко, което ти е нужно да знаеш за хотела, мисли си Аманда, докато двамата с Бен пресичат фоайето към асансьорите в дъното. Привлекателен във функционално отношение, в бежови и зелени краски, той е разположен недалеч от летището, по средата на цяла редица подобни хотели, обслужващи предимно бизнесмени, които нито имат време, нито склонност да разглеждат забележителности, или пък пътници в очакване на сутрешните си полети. Фоайето е пълно с жени в елегантни, шити по поръчка костюми, и мъже, мъкнещи тежки куфари, всички с вид на ужасно заети, мисли си Аманда и отстъпва настрани, за да даде възможност на току-що пристигналия асансьор да разтовари своите пътници.

— Ами ако я няма тук? — пита Аманда, докато Бен натиска бутона за третия етаж.

— Тук е.

На втория етаж асансьорът неочаквано спира, вратите се отварят и разкриват любовната прегръдка на една двойка, обградена от куфари. Двамата са така здраво вкопчени един в друг, че Аманда почти вижда езика на младия мъж, наврян в гърлото на половинката му. Тя дискретно се обръща настрани и се мъчи да не си припомня усещането от езика на Бен, когато нежно докосваше ъгълчетата на устата й само няколко часа по-рано. Поднася пръсти до устните си, отново чувства допира на Бен, но не може да прогони спомена. Само преди няколко часа той бе в нея. Сега стои на разумна дистанция и ръцете, които я прегръщаха, са отпуснати надолу.

Точно така и трябва да бъде.

Нима той очаква нещо друго?

А тя?

Аманда се покашля в шепа и двамата отсреща се пускат. Устата и брадичката на жената са зачервени от видимо наболата брада на мъжа.

— Младоженци сме — обяснява той и се хили глуповато, докато внася многобройните им чанти в асансьора. Лицето му има формата на обърнат триъгълник, черна къдрава коса пада върху плоско широко чело.

— Отиваме на Бахамите. — Момичето се киска и се привежда към съпруга си. Дългата й, медноруса коса пада от двете страни на сърцевидно лице, на което изпъкват огромни кафяви очи.

Почти тийнейджърка, мисли си Аманда. Едва ли е по-голяма, отколкото когато двамата с Бен се оженихме тайно. Разбира се, те не можеха да си позволят меден месец на Бахамите, нито където и да било другаде, а първата си брачна нощ бяха прекарали върху един матрак, поставен направо на пода в миниатюрния едностаен апартамент на Бен. Дори и сега тя си спомняше радостта, с която се събуждаше сутрин и намираше Бен, легнал до нея. Това е, мислеше си тогава. Дойдох си у дома. Никога няма да си тръгна.