Джой Филдинг - Кукла на конци

С огромно нежелание Хоуп става от леглото. Грабва дрехите си от гардероба и изчезва в банята.

— Вземи си нещата. Паля… Спенсър — подканя го майка му.

— Не зная какво да си облека.

— Същото като вчера.

— Не искам.

— Какво ще кажеш за новия си кафяв пуловер? Толкова ти отива.

Спенсър се смъква от леглото, изважда пуловера от едно чекмедже, нахлузва го на главата си и едва тогава си маха горнището на пижамата. Пъхва ръце в ръкавите, приглажда си косата и се втренчва в Аманда с поглед, който й подсказва точно какво си мисли. А именно, че би желал тя да е мъртва.

Аманда поглежда към Бен.

— Благодаря ти — произнася само с устни: Не й се иска той да я оставя, точно както децата на Хейли — майка си.

След няколко минути Хоуп се появява от банята, прилежно облечена в дънки и бледорозов пуловер. Дългата й черна коса е хваната на висока опашка.

— Изглеждаш чудесно — искрено казва Аманда на момичето и си спомня, че розовото винаги е било любимият цвят на майка й. Хоуп изобщо не обръща внимание на комплимента и заема предишното място на брат си на леглото до майка си. Хейли обгръща дъщеря си с ръце и я целува по челото. Лицата им са вариации на едно и също лице, мисли си Аманда, докато Спенсър минава край нея към банята. Еднакви високи скули, пълна долна устна, проницателни тъжни очи.

— Не съм много гладна — казва Хоуп на майка си, когато Спенсър се появява отново.

— Ще хапнеш, колкото можеш — казва Хейли.

— Чух, че имали страхотна шведска маса — казва Бен.

— Вървете сега — подканва ги майка им. — Веднага идвам.

— Ако не дойдеш до двайсет минути — предупреждава Спенсър, — ще крещя за полиция.

— Значи двайсет минути — казва Хейли и поглежда към Аманда за потвърждение.

— Да бъдат двайсет минути — съгласява се и Аманда.

Бен отваря вратата и изчаква Спенсър и Хоуп да излязат. Когато се кани да затвори, Хоуп спира на прага и се обръща.

— Ще се видим след двайсет минути — повтаря тя, а усещането от втренчения й поглед остава и след като си е отишла.

— Те са чудесни деца — отбелязва Аманда.

Очите на Хейли се напълват със сълзи.

— Как ни намерихте?

— Има ли значение наистина?

— Предполагам, че не. Какво искате?

— Мисля, че знаете.

— Мисля, че трябва да престанете да увъртате и да се насочите към проклетата си цел — сепва се Хейли, за първи път загубила самообладание и раздразнено плясва с ръце по бедрата си.

— Зная, че не сте дъщеря на господин Уолш — казва й Аманда. — Господин Уолш не е имал дъщеря.

— Така ли ви каза майка ви?

— Майка ми не ми е казала нищо. Тя е в болница.

— В болница?

— Направила е опит за самоубийство.

— Какво? — Хейли изглежда потресена. — О, боже! Добре ли е?

— Ще бъде — казва Аманда, озадачена от неочакваната загриженост на жената. — Защо й е трябвало да прави нещо такова, Хейли? Що за тайна се опитва да прикрие с цената на живота си?

— Как бих могла да зная?

— Не зная, но вие знаете.

Хейли е видимо разстроена, започва да крачи напред-назад пред леглото.

— Трябва да си тръгвате. Веднага. Преди да са пострадали още хора.

— Кажете ми коя сте вие.

— Не мога.

— Няма да си тръгна, докато не го направите.

Очите на Хейли се напълват със сълзи.

— Не знаете ли? Наистина ли не знаете? — Същият въпрос, който госпожа Томпсън бе задала по-рано.

— Зная, че името ви не е Хейли.

— Не. Грешите.

— Зная, че истинското ви име е Люси.

— Не, моля ви. Не знаете за какво говорите.

— Зная, че сте моя сестра — дръзва да каже Аманда и се подготвя за нови яростни отрицания.

Но не последват никакви.

— О, боже! — простенва жената и се хваща за корема.

— Вие сте моя сестра — невярващо повтаря Аманда, докато Хейли се спуска покрай нея към банята. След няколко секунди стаята се изпълва с шум от повръщане. Аманда се мъчи да се успокои, да не мисли за нищо, докато Хейли не се върне. Уверява сама себе си, че всичко това е недоразумение, че Хейли си играе игрички. Връща й го за всички тревоги, които й причини.

— Не разбирам — казва Аманда, когато Хейли отново влиза в стаята. Челото й е покрито с пот, притиска кърпа към устата си. — Как е възможно?

Хейли потъва в леглото, втренчва се през прозореца.

— Все още не сте разбрали — удивлява се тя.

— Кажете ми.

Хейли клати глава.

— Не мога. Моля ви. Не мога.

— Как може да сме сестри? — настоява Аманда. — Аз съм на двайсет и осем. Вие сте… на колко?

— Ще стана на четирийсет и една следващия месец — с монотонен глас съобщава Хейли.