Джой Филдинг - Кукла на конци

— Никой няма да ти вземе децата — уверява я отново Аманда.

— После майката на Джон почина. И Джон настоя да се върнем да уредим състоянието й. Каза, че ставало дума за много пари и че след толкова време щяло вече да е безопасно. Децата бяха много развълнувани. Никога не са били никъде, извън Сатън. Така дойдохме в Торонто и се настанихме в хотел „Четири сезона“.

— И моята… нашата майка е била във фоайето и е пиела чай.

— Да. Можеш ли да си представиш? Пиеше чай с една приятелка. — Люси се засмива през сълзи. — Както искаш го наречи — съвпадение, съдба, божия намеса. Каквото и да е. Тя беше там — и пиеше чай.

— И ви е видяла с децата.

— И веднага разбра какво се беше случило.

— И на следващия ден се е върнала и го е убила.

— В мига, в който полицаят се появи на вратата и ми каза, че Джон е бил застрелян — казва Люси, — аз знаех, че е била тя.

— Откъде знаеше?

— Защото аз бих направила същото нещо. — Люси отново въздъхва дълбоко, сякаш двайсет и пет години е затаявала дъх.

А може и така да е било, мисли си Аманда и обгръща сестра си с ръце.

— Всяка майка би го направила — казва й и я притегля по-близко. — Всяка майка.

Някои от налудничавите мисли, преминаващи през главата на Аманда, когато вижда майка си в петък сутринта: че майка й изглежда изненадващо красива за пребита жена на шейсет и една години, с наскоро промит стомах; че ужасното зелено на затворническата й униформа всъщност отива на синините по лицето й; че зад тези синини открива бегла прилика със сестрата, която едва сега узна, че има; че й се иска да вземе майка си в ръце и по магически начин, с целувки, да изтрие тези синини, да й каже, че разбира.

— Адски глупав номер извъртя — казва вместо всичко това, инатливо отказвайки да изпита жалост за жената и да позволи на мимолетното разбиране на мотивите на майка си да извика съчувствието й. Съчувствието не може да изтрие вината. Разбирането може да хвърли мост само донякъде. А тя е сърдита на майка си от толкова дълго време, че не би могло просто да й мине. Гневът й бе давал енергия от дете. Той я бе формирал. Ако го загърби, какво ще й остане? Коя ще бъде тя?

— Да, беше много глупаво — съгласява се майка й и мести поглед от Аманда към Бен. Те стоят в коридора на новата Съдебна палата, горе-долу на същото място, където се бяха събрали по-рано през седмицата. Няколко надзирателки ги наблюдават от дискретна дистанция. Чакат делото да започне.

— Как се чувствате, госпожо Прайс? — пита Бен.

— Доста по-добре, благодаря. Нямам търпение да приключим с всичко това.

— Трябва да поговорим, майко.

— Зная.

Фактът, че майка й бе загубила едната си дъщеря, оправдава ли пренебрегването на другата? Даваше ли й право да се напива до безсъзнание и да се дрогира с лекарства? Даваше ли й правото да взема закона в свои ръце?

— Защо не поседнем? — Бен сочи към една пейка до отсрещната стена Аманда се подготвя за спор и се изненадва, когато такъв не последва. Открива, че стои сама насред коридора, докато Бен води майка й към дългите дървени седалки. Оглежда се предпазливо, преди да тръгне след тях. Осъзнава, че цялата трепери, сяда бавно на мястото до майка си, Бен се разполага на другия край на пейката.

— Говорихме с Хейли Молинс — започва тя. — Знаем…

— … всичко — меко изговаря Гуен Прайс. — Да, мисля, че ти спомена това в болницата.

— Защо не ми каза?

— И какво точно трябваше да ти кажа?

— Всичко — заявява Аманда, използвайки думата на майка си — единствената уместна в дадените обстоятелства.

— Какво щях да ти кажа? Откъде да започна?

— Какво ще кажеш за факта, че Хейли Молинс е моя сестра?

Гуен Прайс кимва, очите й незабавно се напълват със сълзи и потичат надолу по страните й.

— Как е тя?

— Очевидно е много разстроена.

— Сигурно ме мрази.

— Не те мрази.

— Наистина ли? Това вярно ли е?

Аманда свива рамене, чудейки се кой ли вече знае кое е вярно и кое не.

— А децата? Те как са?

— Държат се. Все още не знаят цялата истина.

Гуен Прайс кимва.

— Не, твърде са малки, за да разберат.

— Всички сме твърде малки, за да разберем — казва Аманда. — Зная, че няма да го разбера, независимо колко пъти си го повтарям. Затова ти ми кажи, майко, как може нещо такова да се е случило? И как си могла да го криеш от мен през всичките тези години?

— И кога трябваше да ти кажа? — пита майка й — Когато беше бебе и сестра ти изчезна от лицето на земята? Когато дните станаха седмици, а седмиците месеци и после години, а полицията отдавна вече се бе насочила към други, по-неотложни случаи? Когато затънах в безумие от алкохол и антидепресанти? Когато бях прекалено замаяна, за да стана от леглото или прекалено пияна, за да стоя изправена? Когато всеки път, щом те погледнех, виждах сестра ти?