Джой Филдинг - Кукла на конци

— Защо не каза истината на полицията?

— Как можех да направя това? — Гуен Прайс пита дъщеря си. — Как можех да причиня това на Люси? Моя беше вината, че той я взе. Всичко, което й се случи, беше по моя вина. Не разбираш ли, че трябваше да я предпазя, че най-малкото, й дължах мълчание?

— И просто си помисли, че ако си признаеш, никой няма да си даде труда да разследва?

— Никой не го направи — заявява майка й. — Полицията получи всичко, от което се нуждаеше. Никой не го беше наистина грижа защо съм го направила. Освен теб. — Тя се усмихва. — Бях забравила колко упорита можеш да бъдеш.

— Как би могла да знаеш каквото и да било за мен? — пита Аманда и гласът й издава възвърналия се гняв. — През цялото това време, докато бях надалеч, ти нито веднъж не се опита да се свържеш с мен. Никога не се опита да ме видиш.

— Отне ми години да се съвзема — казва майка й. — Когато най-накрая се изчистих и изтрезнях, наех частен детектив. Той те откри във Флорида. Купих си билет, после друг, и друг. Но никога не се реших да се кача на самолета. Казах си, че постъпвам така, понеже ти толкова добре се справяш без мен и какъв беше смисълът да се отварят стари рани? И се примирих с мисълта, че за разлика от сестра ти, поне знаех къде си. Можех да те наблюдавам от разстояние. Но истината е, че се боях. Знаех каква ужасна каша бях забъркала. Знаех колко ужасна бях към теб, особено след като баща ти почина. Знаех, че никакви извинения няма да оправят това.

Острите думи на майка й, които самата Аманда не може да забрави, болезнено се връщат, като копие, забито право в душата й. С дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи сърдечен удар.

— Ти ми каза, че аз съм виновна за смъртта на татко.

— О, боже! Това беше толкова нечестно. И толкова невярно. Миличка, ако някой е виновен за смъртта на баща ти, това съм аз, не ти.

Аманда клати глава.

— Аз бях един кошмар.

— Ти беше тийнейджърка. Аз бях кошмарът.

Очите на Аманда се наливат със сълзи.

— Аз го пренебрегвах. Всеки ден, по един или друг начин, аз го пренебрегвах.

— Не, скъпа — категорично изрича майка й. — Той те пренебрегваше.

— Какво?

— Той беше толкова зает да се грижи за мен, че забрави, че най-важната му задача е да се грижи за теб. Независимо колко самостоятелна беше ти, независимо колко силна изглеждаше, независимо какво отношение демонстрираше. Независимо от всичко. Ти беше неговото малко момиченце и неговото основно задължение бе да те закриля. Дори ако човекът, от когото трябваше да те закриля, да бях аз. — Тя протяга ръка, но отново я прибира, когато Аманда отказва да я погледне — Не беше твоя вината, Манди. Никога не е било по твоя вина.

Думите нежно обгръщат Аманда, завиват я в топъл пашкул. Като затворник, осъден по погрешка и оправдан след цял живот, прекаран в затвора, тя е напълно и неочаквано реабилитирана от всичките си грехове. Свободна е.

Не беше твоя вината, Манди. Никога не е било по твоя вина.

Аманда се стоварва отново на пейката. Тя е невинна.

— Толкова съжалявам, скъпа — продължава майка й. — Съжалявам за всичко, на което те подложих, съжалявам за всички ужасни неща, които ти наговорих. Ако има нещо, което да мога да кажа или да направя, за да изкупя болката, която ти причиних…

Аманда се взира в насиненото лице на майка си. Колко е красива, мисли си.

— Има нещо — чува се да казва.

— Какво?

— Можеш да пледираш за невинност.

— Какво? — повтаря майка й.

— Явно си била в състояние на силен афект. Никой съдебен състав на света няма да те осъди, след като чуе историята ти.

Майка й яростно клати глава.

— Никой съдебен състав няма да чуе тази история. Никой друг никога няма да я чуе.

— Твърде късно е — казва й Аманда.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Полицията вече я чу.

— За какво говориш? — Майка й внезапно се разтревожва, трие длани в панталона си. — Нямаш право. Нямаш право да им казваш нищо.

— Не беше тя — казва Бен.

— Какво? Тогава как…?

— Снощи Люси отиде в полицията.

— Люси е отишла в полицията?

— Тя им каза истината.

— Не. Лъжете. Опитвате се да ме изиграете.

— Не, майко — казва Аманда — Никакви лъжи повече.

— О, боже! Горкото ми сладко момиченце. Тя добре ли е?

— Защо не я попиташ сама? — казва Аманда, а Бен става и отива към вратата на съседния коридор.

Тя е там, стои на прага, огряна от слънчевата светлина, проникваща през високите прозорци. Хейли Молинс, пораснала жена, която някога е била малко момиченце, на име Люси Тюрек.