Джой Филдинг - Кукла на конци

— Добре ли си? — пита Бен, нарушавайки продължителното мълчание. Гласът му е уверен и овладян, като че ли напълно го устройва решението й да се завърне във Флорида, сякаш наистина я е махнал от себе си веднъж завинаги.

Аманда кима, почти се бои да изрече каквото и да било на глас. Истината е, че тя едва разпознава собствения си глас напоследък, а след събитията от изминалата седмица, кой знае какво може да изскочи от устата й? Тя бе пристигнала в този град буквално като сирак. Сега напуска в качеството си на нечия дъщеря, нечия сестра, нечия леля. Един бивш съпруг бе станал неин най-близък приятел. Чудно ли е тогава, че тя почти не знае вече коя е?

Нуждае се от време да смели всичко случило се. Нуждае се от дистанция. Има нужда да разбере коя в действителност е Аманда Прайс Майерс Травис.

Глупости, мисли си раздразнено и поглежда към Бен. Съвсем точно знае коя е. Няма нужда от време. Нито от разстояние. Това, от което се нуждае, седи до нея. Има нужда да погребе своята гордост и да каже на Бен, че е променила решението си. Да му каже, че макар Дженифър да е най-компетентният областен прокурор и много мила жена, тя определено не е за него, че за него има само една жена и тази жена иска още един шанс.

— Е, кога ще закараш колата да я оправят? — пита вместо това.

— Мислех да се обадя в сервиза в понеделник — отговаря Бен, приковал поглед в пътя насреща. — Да се надяваме, че ремонтът няма да струва скъпо.

Аманда отново кима. Мисли си, че навярно трябва пак да се извини или поне да предложи да плати за щетите — в крайна сметка инцидентът бе по нейна вина. Но извинението й вече бе прието, а предложението само ще бъде отхвърлено, така че какъв е смисълът? Бен е толкова горд, колкото и упорит.

Бях забравила колко упорита можеш да бъдеш, чува майка си да казва.

Двамата с Бен наистина много си приличат.

Нали затова си тръгна? — чува го да пита.

Тогава това беше правилното решение, сега също, преценява тя. Трябва да продължиш напред, да не спираш. Не можеш да върнеш времето. Огромна грешка е да се опитваш.

Магистралата не е толкова претъпкана, както друг път, макар че и сега на пътя има много коли. Аманда недоумява накъде са тръгнали всички едва в седем часа сутринта. Старият корвет пропада в някаква дълбока дупка. Това е проблемът с колите, чиито шасита са толкова ниско до земята, мисли си тя. Чувстваш всяка дупка по пътя.

— Гладна ли си? — пита Бен, когато минават покрай летище „Хилтън“.

Аманда поклаща глава и си спомня младата двойка, която се целуваше пред асансьорите в „Хилтън“. Надява се да прекарват приятно медения си месец на Бахамите. Надява се да ги чака дълъг и щастлив семеен живот.

— Можем да си вземем нещо на летището, ако искаш.

— Не — казва тя по-силно, отколкото е искала — Извинявай — изрича тутакси.

— За какво?

— Може ли да ти се извиня веднъж за всичко?

Бен се усмихва.

— Не ми дължиш извинения, Аманда.

— Мисля, че ти дължа.

— Аз съм голямо момче. Знаех в какво се набърквам.

Добре, че един от нас е знаел, мисли си тя и поглежда през страничното стъкло, докато Бен завива по алеята към Терминал 2.

— Можеш просто да ме оставиш отпред — казва му тя. — Няма нужда да влизаш.

— Да, така е — съгласява се той и влиза в паркинга. Изкачва се на няколко рампи и накрая намира място на петия етаж близо до площадката на нивото за тръгване. Бен изключва двигателя, вади ключовете и се обръща към нея. Усмихва й се — Пристигнахме.

— Пристигнахме — имитира го тя.

Той излиза от колата, взема сака й от тясната задна седалка и й отваря вратата, преди да е успяла да разкопчае предпазния колан.

— Ужасно си весел — казва му, пристъпва отвън и отправя мълчаливо сбогом на старата кола, докато върви след него. — Радваш се да се отървеш от мен ли?

Той се усмихва.

— Всяко хубаво нещо си има край.

Аманда едва се преборва с желанието си да го натика в най-близкия асансьор. Следва го във вече претъпкания терминал.

— Господи, накъде са тръгнали всички?

— За Флорида — отговаря Бен. Повежда я към редицата автоматични чекиращи машини. — Имаш ли кредитна карта?

— Ще се оправя. — Аманда пъхва картата си в процепа и напечатва нужната информация. Мълчаливо чакат да се покаже бордната й карта. — Е, предполагам, че това беше всичко — заявява тя и се усмихва насила.

— Имаме време — казва той. — Можем да си вземем кафе.

— Не, по-добре да се настанявам. Остава да мина през американската митница и охраната. Кой знае колко ще ме забавят.