Джой Филдинг - Кукла на конци

И все пак, тъкмо това бе направила.

Което прави и досега.

Младоженецът натиска бутона за фоайето.

— О — извинително произнася Аманда. — Съжалявам. Ние сме нагоре.

Младежът свива рамене.

— Тогава и ние.

— Кога ви е полетът? — пита Аманда в опита си да заглуши гласовете в главата си.

Булката грабва китката на съпруга си и поглежда часовника му. После изпъшква шумно.

— След още няколко часа. Имаме толкова много време.

— Просто смятам, че е по-разумно да идеш малко по-рано, отколкото да тичаш в последния момент и да се изнервяш — отбранително обяснява младежът.

На Аманда й става ясно, че те вече са водили този спор няколко пъти от сватбата насам и че навярно ще го водят под различна форма през целия си брачен живот. Чуди се чие търпение ще се изчерпи най-напред, кой пръв ще трясне вратата.

— Късмет — пожелава им тя, когато вратите на асансьора се отварят на третия етаж.

— На вас също — едновременно произнасят младоженците.

Преди вратите да са се затворили напълно, Аманда поглежда назад, зърва двете фигури да се полюшват една към друга, пръстите им сякаш пробиват преграда, като че ли за тях е физически болезнено телата им да бъдат разделени. Болезнено е, решава Аманда и усеща някаква болка да се заражда под лъжичката й и да се разпространява по цялото й тяло като метастази на особено бързотечен рак. Едва се въздържа да не се развика след Бен, който върви по коридора, да му изкрещи да спре, да почака, да се обърне, да дойде при нея. Това може да почака, иска й се да му каже. Всичко може да почака.

Само дето не може.

И тя не чака.

Той също.

— Коя стая? — пита тя и го настига.

— Точно тук. — Той спира пред стая 312 и спокойно, но властно почуква на вратата. — Хотел мениджърът е — обявява, преди наемателите да са имали време да попитат кой е.

Колеблив глас отвътре:

— Нещо не е наред ли? — Хейли Молинс отваря вратата само на един процеп и очите й тревожно се разширяват, когато вижда кой е там. Опитва се да затвори, но Бен вече е свикнал хората да му затръшват врати в лицето и успява да пъхне крака си вътре. — Не — изсъсква Хейли и натиска с рамо. — Махайте се. Махайте се.

— Моля ви — настоява Аманда. — Позволете ни само да поговорим с вас.

— Спенсър, обади се долу — идва незабавният отговор. — Кажи им да пратят охраната.

— Не мисля, че бихте желали това — съветва я Бен и толкова силно натиска вратата, че Хейли няма друг избор, освен да отстъпи и да ги пропусне.

Стаята е чиста и безлична, заета почти изцяло от двете двойни легла. Бен бързо се приближава до Спенсър, застанал пред малкото бюро пред прозореца, стиснал телефона, едва сдържайки сълзите си. Момчето, все още в бледосинята си пижама, пуска слушалката, когато Бен се приближава, и изтичва до майка си.

— Всичко е наред, Спенсър — успокоява го Бен. — Няма да те нараним.

— Какво искате от нас? — пита друг глас. Бен и Аманда се обръщат натам.

Хоуп е седнала по средата на второто легло, също по пижама. Тя се взира в Бен и Аманда с хладна враждебност.

— Махайте се — вика на натрапниците Спенсър, майка му го е прегърнала закрилнически. — Махайте се и ни оставете на мира.

— Не можем — казва Аманда!

— Не съм длъжна да разговарям с вас, знаете това — казва Хейли. — От полицията казаха, че не съм.

— Тогава предлагам само да слушате.

— А ако не ме интересува нищо, което искате да ми кажете?

— Ще слушате така или иначе.

— Моля ви — промълвя Хейли. — Само ще влошите нещата.

— Съпругът ви е мъртъв, а майка ми е в затвора — казва Аманда. — Как могат нещата да се влошат повече?

— Защото могат — простичко повтаря Хейли и се отпуска на крайчеца на близкото легло. Спенсър сякаш е залепен за нея. Тя е със същия тревистозелен пуловер като предишния ден, а косата й е прибрана с две големи шноли. Не носи никакъв грим, кожата й е пепелявосива. Кима в знак, че се предава. — Не искам децата ми да присъстват — изрича меко.

— Защо да не ги заведа долу да хапнат? — предлага Бен.

— Не — извиква Спенсър и здраво стисва кръста на майка си.

— Няма да те оставим — добавя Хоуп.

— Една закуска е добра идея — успокояващо им казва Хейли. — Нали тъкмо казваше колко си гладен, Спенсър. Че си мечтаеш за чиния, пълна с палачинки с боровинково сладко.

— Искам и ти да дойдеш — плаче момчето.

— А аз искам ти и сестра ти да се облечете и да отидете с господин Майерс.

— Бен — поправя я Бен.

— Идете с Бен, а аз ще дойда колкото се може по-скоро. Обещавам. — Хейли се усмихва, въпреки че усмивката й е насилена и неубедителна. — Моля те, миличък. Няма от какво да се тревожиш. Обещавам ти. Тази дама очевидно има нещо много важно, което иска да каже и няма да си отиде, докато не го каже. Така че нека просто да приключим с това, нали? — Тя умолително поглежда към Хоуп. — Моля те, скъпа. Иди да се облечеш.