Джой Филдинг - Кукла на конци

Някой някога казва ли цялата истина изобщо?

Дойдох тук на курорт преди осем години (за да избягам от първия си съпруг), хареса ми това, което видях (видях втория си съпруг) и реших да остана .

— Значи тук постъпи в юридическото училище?

— Постъпих в юридическото училище. — Омъжих се отново. Придобих гражданство. Разведох се отново. Изкарах около година практика в една малка фирма в Юпитер, преди да ме поканят в „Бийти и Роуи“.

— А семейството ти? Те къде са?

— Майка ми остана в Торонто. Баща ми почина преди единайсет години.

— Аз загубих майка си миналата година. — Картър го казва така, като че ли просто я е загубил от поглед и ако се поогледа добре, пак ще я види. — Рак.

Аманда кима съчувствено.

— Мъчително е…

— Не и за баща ми. Той се ожени отново само два месеца по-късно. За съседското момиче — горчиво добавя с крива усмивка в ъгълчетата на устните си.

На Аманда комбинацията от горчивина и усмивка й се струва почти непоносимо привлекателна. Те придават характер на иначе безизразния глас и баналната хубост. Вече съжалява, че е поръчала десерт. Колкото по-бързо се махнат от всички тези нежелателни роднини, толкова по-добре.

— Знаеш ли, аз имам машина за капучино в апартамента ми — изкусително произнася тя.

Картър Рийз тутакси скача на крака.

— Келнер — извиква в тъмното, като или не си дава сметка, или му е все едно, че е станал център на внимание. — Сметката, ако обичате.

Аманда се среща с Картър Рийз пред елегантното фоайе от мрамор и стъкло на своя жилищен комплекс на булевард „Норт Оушън“. Паркирали са колите си — тя, на нейното запазено място в подземния гараж, той — на паркинга за гости отпред.

— Добър вечер, Джо — тя поздравява възрастния портиер и насочва Картър към асансьорите в дъното на фоайето.

Докато чакат асансьора, Картър почти не вдига очи от черните си мокасини. Очевидно не се чувства много удобно под ярките светлини във фоайето, още повече, че образът му на нетърпелив любовник се отразява многократно в огледалата, покриващи стените.

— Бавни асансьори — отбелязва под мустак, макар че не са чакали дълго.

След няколко секунди асансьорът най-накрая пристига, вратата се отваря и отвътре излиза привлекателна жена на средна възраст, чийто огромен бял пудел се дърпа на каишката си. Кучето почва да лае, щом вижда Картър и се спуска към него.

— Котенце! — подвиква жената и дръпва украсения с бляскави камъчета нашийник. — Извинявайте. Той не обича непознати.

— Този е безопасен — Аманда уверява и жената, и нейното куче, влиза след Картър в празната кабина и натиска копчето за петнайсетия етаж. — Или може би не? — пита през смях, когато той обгръща с ръце кръста й, преди още вратите да са се затворили напълно. Придръпва я към себе си, устните им са на сантиметър разстояние и в този момент вратите внезапно се отварят наново.

— О — произнася жената, която влиза.

Картър незабавно прибира ръце и свежда поглед.

— Джанет — поздравява Аманда, докато жената демонстративно се взира напред. Предполагам, че сега не е най-подходящото време да я питам за какво се е обаждала два пъти в офиса, решава Аманда, докато в асансьора влиза намръщено привлекателен мъж на около трийсет години, в хавайска риза. — Виктор — поздравява още веднъж, а Джанет се втренчва в съпруга си. Аманда бързо оглежда лицето й за белези от лифтинг, както бе дочула от слухове.

Никой не казва нищо повече и после двойката слиза на четиринайсетия етаж.

— Топли хора — отбелязва Картър, прегръща я отново и заравя нос във врата й.

Щом приближават вратата на апартамента й, чуват телефона да звъни.

— Не вдигай — казва Картър, когато са вече вътре.

— Нямам и намерение. — Хвърля чантата си върху белите плочки на пода и се притиска в него, докато телефонът не спира настойчивия си звън.

Той я целува по врата, езикът му си играе с ухото й.

Тя го хваща за ръката и го повежда покрай огряната от луната всекидневна (цялата в бяло) към също така бялата спалня, а острият звън ги следва по петите.

След четири иззвънявания спира и се чува сигнала на гласовата поща.

— Е, какво мислиш за изгледа?

— Зрелищен — отговаря й, без да обръща внимание на впечатляващата панорама на прибоя и небето, която се разкрива от прозорците на спалнята, заемащи цялата стена. Вместо това обсипва с безброй целувки лицето й.

Той бърка под пуловера й, обхваща гърдите й с длани, тя се смее.

— Пълнолуние — отбелязва Аманда.