Джой Филдинг - Кукла на конци

— Толкова застрашена, че след работа се върнахте направо вкъщи?

— Имам бебе, за което трябва да се грижа.

— Но нямахте проблем да оставите бебето само с човек, за който твърдите, че ви е бил и изнасилил. Да не говорим и че е застрашил живота ви.

— Дерек не би наранил бебето.

— О, напълно съм уверена в това — охотно се съгласява Аманда и се усмихва на обвиняемия. — Всъщност Дерек Клемънс е чудесен баща, нали?

— Той е добър баща — с видимо нежелание признава свидетелката.

— За Тифани се грижи най-вече той, не е ли така?

— Ами той бе този, който си стоеше вкъщи през деня.

— А сега?

— Сега ли?

— Сега, когато вие и Дерек Клемънс вече не сте заедно, кой се грижи за Тифани?

— И двамата.

— Не е ли истина, че тя живее при баща си?

— През повечето време.

— А вие сега живеете с друг мъж? — Аманда поглежда в записките си. — Някой си Адам Джонсън?

— Вече не.

— Скъсали сте? Й защо така?

Помощник-областният прокурор незабавно скача на крака.

— Възразявам, Ваша чест. Не виждам връзка между тази поредица въпроси и настоящото дело.

— Сигурна съм, че връзката ще се види при следващия ми въпрос, Ваша чест.

— Продължете.

— Вярно ли е, че Адам Джонсън е издействал ограничителна заповед срещу вас, госпожице Флетчър?

— Възразявам.

— Отхвърля се.

— Защо Адам Джонсън е поискал ограничителната заповед, госпожице Флетчър?

Свидетелката клати глава и нервно почва да чопли лака на средния пръст на лявата си ръка.

— Адам Джонсън е лъжец. Той иска само да ми създава проблеми.

— Разбирам. И това няма нищо общо с обстоятелството, че сте го нападнали с ножица?

— Но това бяха само ножички за маникюр — слабо възразява Карълайн Флетчър.

— Нямам повече въпроси към тази свидетелка. — Аманда се връща на мястото си при масата на защитата и се старае да скрие усмивката си.

Докато минава покрай секретарката си на влизане в своя тесен кабинет, телефонът звъни.

— Няма ме — изрича в движение тя, затваря вратата зад себе си и преглежда съобщенията, оставени на бюрото й. Съблича си сакото, изригва черните платнени обувки, които са притискали пръстите й целия следобед и се стоварва в черния кожен стол. Изкушава се в знак на триумф да опъне крака върху бюрото, както правят мъжете във филмите, когато се чувстват особено самодоволни, но това би било малко преждевременно. Делото далеч не е приключило, само защото главната свидетелка на обвинението не се е представила блестящо. Все още остават онези зловещи следи от ухапване по гърба на Карълайн Флетчър. Дали Дерек Клемънс ще успее да убеди съдебните заседатели да пренебрегнат това, което виждат очите им?

Аманда не е склонна да си вирне краката и поради още една причина: няма място. Нуждае се от повече пространство. Погледът й се премества от празния екран на компютъра в средата на бюрото към многобройните папки и книжа, струпани от двете му страни. Десетки черни химикалки с гумирана повърхност са пръснати сред бъркотията от хартиени преси и дребни кристални изделия — миниатюрен пудел, разтворена книга, позлатено перо в мъничка мастилница. Необичайни покупки за човек, който по принцип мрази безпорядъка, разсеяно си мисли тя, зазяпана през прозореца на третия етаж, примигвайки, както винаги при вида на ярката сграда с цвят на розова дъвка от другата страна на улицата. Не че има право да прави каквито и да било забележки за декорацията, решава мимоходом — не и след като се провалиха опитите й да убеди шефовете на „Бийти и Роуи“ да пребоядисат канареножълтата си сграда в по-поносимо бяло.

След слабо почукване вратата се отваря и секретарката на Аманда надниква вътре. Под шокиращата оранжевочервеникава коса на лицето на Кели Джеймисън са разположени леко кривогледи очи, въпреки коригиращата хирургична операция и дебелите очила. По средата на сърповидното й лице стои дълъг тънък нос; гърдите й са плоски; краката къси и леко криви. Учудващото е, че всички тези дефектни части се съединяват в едно неочаквано приятно цяло.

— Отново беше Бен Майерс — съобщава тя и гласът й пращи като главня в открит огън.

Аманда повдига една папка от бюрото си и се прави, че чете.

— Казах му, че още не сте се върнали от съда. Той си остави домашния телефон и каза, че можете да му звъните, колкото и да е късно.

Аманда пуска папката на бюрото и попипва крайчето на друга.

— Вече е късно — отбелязва тя. — Да кажем, че вече е нощ.

Кели се размърдва на прага.