Алесандро д'Авения: Перла в мидата

Той млъкна и закрачи между чиновете, оглеждайки учениците си един по един.

Върна се на катедрата, хвана дневника и каза:

— Пет хиляди часа, хиляда дни, пет години, за да откриете своята история във възрастта, предназначена за това. Съгласни ли сте?

В стаята се възцари тишина. Никой не смееше да попита дали това е шега или игра. Смесицата от строгост и очарование пораждаше колебание у децата, все още неспособни да придават форма на своя живот.

Учителят пристъпи към дъската и написа:

Inde quippe animus pascitur, unde laetatur.

— Удивително! — обади се Алдо. Личеше, че е умно и схватливо момче.

Целият клас прихна. Учителят не обърна внимание.

— Знаете ли какво означава?

Едно луничаво момиченце тръсна енергично глава, изразявайки всеобщото недоумение. Този учител беше странен, но поне интересен.

— Нищо не подхранва ума така, както онова, което му доставя удоволствие. Това ще е нашият девиз.

— Какво означава? — плахо попита момиченцето.

— Току-що го казах — отвърна учителят с лека досада.

— Не, не на латински, а на италиански — поясни детето и се изчерви до уши.

— Означава, че тук ще учим само онова, което радва ума и сърцето ни. Единственият начин да учиш е чрез радостта. Така е и с книгите. Кои ви увличат най-силно? Сигурно тези, от които сте научили най-много и които помните най-добре. — Той се обърна към луничавото момиче. — Ето ти например. Себастиани, нали? Коя книга ти е любима?

Луничките припламнаха и по шията й.

— „Хари Потър“.

Учителят отново вдигна очи към тавана и детето едва не се разплака.

— И какво те впечатли най-силно? — попита той.

— Харесва ми…

— Кое?

— Не знам… Историята… Героите…

— Ето, видяхте ли! Историята, героите. Браво, Себастиани!

Момичето се усмихна с облекчение.

— А ти, Алдо?

— Биографията на Гатузо.

— Кой е той?

— Футболист.

— И какво ти хареса най-много? — попита учителят, стараейки се да прикрие колко е разочарован. Неволно прехвърляше тебешира от ръка в ръка и по пръстите му полепваше бял прах.

— Той е герой, никога не се предава.

— Герой. Интересно… — отбеляза учителят и вдигна длан към лицето си, но си личеше, че не е искрен. По бузата му остана бяла следа, а той дори не забеляза. — И ние ще учим за герои, които никога не се предават.

— От кой отбор? — попита Алдо.

Вместо отговор учителят го изпепели с поглед.

— А ти? — обърна се той към Маргарита, която бе намерила убежище на последния чин, скрита зад завесата на черната си коса.

Тя се престори, че не разбира.

— Да, питам теб… как ти е името?

Маргарита усети, че тънката нишка под краката й се разклаща застрашително.

— Маргарита — отговори тя. Виждаше го само на части; едното й око се криеше зад косата, другото бе замъглено от притеснение.

— В името се крие съдбата ни — изрече сериозно учителят. — Алдо означава „стар“, тоест „мъдър и опитен“, или поне така би трябвало да бъде. — Той насочи поглед към Алдо, после към целия клас. В очите на учениците бе пламнало любопитство каква ли съдба се спотайва в имената им. — Маргарита е красиво име. Произхожда от латинския и означава…

— Перла — прекъсна го хладно Маргарита.

— Браво. Думата има древен индоевропейски корен със значение „чистя“, а оттам и „украсявам“…

— А какво общо има това с цветето маргаритка? — попита едно момиче със съвсем къса рижава коса.

— Изящно и простичко цвете, с което украсявали къщите. Но първоначално названието се отнасяло само до перлата, родена между черупките на мидата.

— Ега ти! — възкликна тя, но веднага вдигна ръка пред устата си и промърмори виновно: — Извинявайте, без да искам.

Учителят се усмихна. Децата го гледаха с разширени зеници. Зениците се разтварят, когато очите са жадни, също като устата. Искат да утолят жаждата си, искат да видят. Тези деца бяха жадни. Очите им бяха жадни.

— Древните смятали, че перлата се ражда от капка роса, паднала от небето в разтворената мида по време на размножителния период.

Алдо се усмихна. Елиза почервеня.

— Капката небесна роса оставала затворена в ковчежето на мидата като в майчина утроба и от нея се раждала перла с цвета на небето, който бил запечатан в нея, докато падала. Древните имали разкази за всичко — черните перли се раждали от бурите и били по-редки от белите, родени в лъчезарни дни и часове. Тази версия обаче е малко романтична…

— Интригуваща — вметна Алдо, който бе запомнил поне половината прилагателни, изброени преди малко от учителя.