Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Маргарита изпита облекчение, че не трябва да говори за себе си. Учителят продължи, леко отегчен от това прекалено активно момче. На първото изпитване щеше да го прецени колко струва.

— Всъщност, когато някой хищник прониква в черупката, за да изяде съдържанието й, но не успява, той оставя частица от себе си, която наранява и дразни месото на мидата, затова тя се затваря и се опитва да си разчисти сметките с този враг, с този натрапник. Тогава започва да отделя като сълзи около чуждото тяло слоеве от самата себе си, наречени седеф. За четири-пет години изгражда в концентрични кръгове перла с уникални и неповторими свойства. Онова, което отначало е трябвало да освободи и защити мидата от дразнене и унищожение, се превръща в бижу, в скъпоценен и неповторим накит… Такава е красотата — крие приказки и нерядко те са болезнени. Но само приказките правят нещата интересни.

Учителят млъкна, усещайки своята власт над хипнотизираните погледи на децата.

— Откъде знаете? — попита Маргарита.

Учителят направи въпросителна гримаса и леко присви дясното си око, както правят героите в уестърните преди стрелба. Нямаше да му е лесно с това момиче.

— Всички го знаят — отговори той с нотка на строгост и добави: — Коя е любимата ти книга, Маргарита?

— Но аз не питах за перлата, а защо красотата крие болезнени приказки.

— Дълга история… — изплъзна се от отговор той. Всъщност нямаше отговор. — Може би някой друг път. Е, коя е твоята книга?

— Болката е грозна. Не може да бъде красива.

— Нищо ли не си чела? — попита рязко учителят.

Маргарита мълчеше. Всички погледи бяха насочени към нея, а тя стискаше устни като черупки на мида. В очите на момчетата това мълчание незабавно й спечели прозвището „особнячка“; момичетата решиха, че имат една съперничка по-малко.

— Всички бягат.

— От кого е? Не съм я чел…

— Всички бягат от истинските въпроси — добави Маргарита, демонстрирайки хладна самоувереност с ужасяващата и непочтителна логика на юношеството, устремено към зрялата възраст.

Класът замлъкна, всички се обърнаха към Маргарита, после към учителя, за да разчетат чувствата, изписани по лицата им. Устните на Маргарита трепереха. Примигваше често-често. Учителят стискаше зъби, за да удържи разочарованието си.

— А ти… напомни ми как се казваше… — За да смени темата, той посочи едно пъпчиво възпълно момче.

— Джеронимо Стилтън.

В класната стая избухна гръмотевичен смях.

— Тоест не, исках да кажа Федерико Ричи. „Джеронимо Стилтън“ ми е любимата книга.

— Кой е той? — попита невъзмутимо учителят.

— Мишок — отвърна момчето, което вече започваше да се поти.

— Виждам, че ни предстои много работа. Но ще извършим чудеса!

Децата започваха да се забавляват с този извънземен, който се мъчеше да ги научи на своя език.

Учителят се върна до катедрата, взе купчинка листове и раздаде на всички по едно фотокопие от посланието на Рилке.

— За утре искам да напишете страница и половина на тази тема.

Маргарита попита:

— Може ли да отида до тоалетната?

— Още не е свършил първият час, а вече искаш да ходиш до тоалетната? — попита раздразнено учителят, без всъщност да чака отговор. Беше просто един от онези типични учителски въпроси, които мъмрят учениците, без да им дават ни най-малка възможност да се оправдаят. Колкото по-скоро привикнеха с това, толкова по-добре.

Маргарита стана и тръгна към вратата.

— Хей, чакай! Накъде тръгна? Разреших ли ти да излезеш?

— Не ме интересува урок, от който не получавам отговори — отвърна тя почти без да мисли.

Учителят сведе глава към думите на Рилке, които бе раздал преди малко: „Сега живей с въпросите“, и изведнъж посланието му заприлича на огромен пясъчен замък. Вдигна очи. Маргарита бе спряла на прага и го гледаше умолително. Той видя влажните очи, сянката на тъгата в тях и изчервеното от срам лице.

— Добре, върви… Но другия път изчакай да свърши часът.

Маргарита излезе и едва когато затвори вратата зад себе си, кожата й престана да пари.

Учителят погледна учениците си, сви отегчено устни и се запита горчиво защо понякога училището така се старае да прилича на живота с неговия непредвидим хаос, вместо да следва спокойните и подредени уроци на книгите.

Маргарита влезе в тоалетната; вече бе стигнала крайната точка и не я чакаше начало на ново пътуване. Беше й дошло до гуша от думи, защото с тях мъжете изричаха лъжи. Казваха „обичам те“, казваха „всичко ще бъде наред“, а после си отиваха. Това им бе лошото на думите — че са само думи, можеш да ги използваш дори когато вече са мъртви. Не искаше повече лъжи, не искаше вече да вярва на обещания.