Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— И акробатите губят равновесие. Но ако паднат, мрежата ги предпазва да не пострадат. Циркът е игра, Маргарита.

Но не и животът. Зад прозореца хората се движеха в мрака, сякаш всичко беше наред, но тя виждаше тълпа от въжеиграчи без предпазна мрежа върху крехките и преплетени нишки на живота.

Докато всичките й приятели подбираха с какво облекло да прикрият крехката броня на юношеството, Маргарита стоеше пред далеч по-тежък избор, защото вече нямаше броня. Болката я беше разголила, а никой не може да се покаже така пред хората. Не и през първия ден в новото училище.

Когато влезе в стаята, без да чука, привлечена от светлата ивица под вратата, Елеонора видя в бледата електрическа светлина голото и неподвижно тяло на Маргарита, застанала насред стаята.

Майката се приближи и щом я забеляза, Маргарита протегна ръце.

Да я отблъсне.

5000.

1000.

5.

Той изписа числата, без да изрече дума, после седна зад катедрата и огледа учениците един по един, сякаш мълчанието можеше да разкрие истинските им лица.

Разгърна дневника и зачете имената с подчертана тържественост.

След всяко име изчакваше и поглеждаше кой по-плахо или по-дръзко — в зависимост от това коя маска му се струва по-безопасна — вдига ръка или промърморва някакво що-годе убедително потвърждение за присъствието си. Гледаше ги в очите, без да си дава сметка, че така само засилва и бездруго неудържимия им страх. Не искаше това да е обичайната проверка в учебен час, който скоро щеше да свърши и да потъне в забрава. Между тия стени се чувстваше непобедим, можеше да изпълни пространството с образи, излезли от страниците, и да ги увлече в диалог с тези деца, които за него също бяха по-скоро образи, отколкото истински личности. Сравняваше ги с познати персонажи от книгите: момчето с детско лице приличаше на Оливър Туист, момичето с червените бузи сякаш бе излязло от „Алиса в Страната на чудесата“, а другото с наведената глава и плахия поглед, му напомняше Навзикая.

След края на страховитото песнопение от имена и погледи той каза:

— Отсега нататък, когато правя проверка, всеки от вас ще отговаря „Adsum!“ . А ако някой отсъства, другите ще казват „Abest!“

— Защо на английски? — попита едно наперено момче с буйна руса коса.

— Това е латински! О, глупави създания, що за невежество би оскърбило вас — отвърна учителят с цитат от Данте.

Момчето се изчерви от срам.

Никой не смееше да гъкне, но всички се питаха от коя ли планета е избягал този учител. Другите идваха от Марс, но този трябваше да е от някое още по-далечно и затънтено място…

— При проверката се отговаря на латински! „Отговарям“ на латински е respondeo , оттам идва съвременната дума „кореспонденция“. Когато кажа името ви, от вас се очаква да отговорите с „Тук съм“ на латински.

Едно мършаво хлапе с личице като муцунка на обидено коте вдигна ръка.

— Как се казваш?

— Алдо Чеки.

— Loquere.

— Не е Лука, а Алдо — пошушна някой.

— Казах „говори“ на латински, в повелително наклонение.

— Адски шибан е тоз латински. И какви са тия числа? Да не сме в час по математика?

Учителят се вгледа в тавана и изпрати натам тежка въздишка.

— Нека си изясним някои неща. От днес нататък думата „шибам“ и нейните производни са забранени в тази стая. Тук се използват италиански прилагателни и се търсят най-подходящите за нюанса, който искате да придадете на някоя дума: хубав, интересен, интригуващ, очарователен, забележителен, приятен, забавен, изящен, елегантен, хармоничен, уравновесен, вдъхновяващ, вълнуващ, привлекателен, страстен, любопитен, благороден, достоен, знаменит, ценен, удивителен… И тъй нататък! И още нещо: показателното местоимение е този , а не тоз . Този латински. Алдо, бях ли достатъчно ясен?

— Исках само да попитам какви са тия числа на черната дъска…

Учителят пристъпи към дъската и до числото 5000 добави „часа“. После до 1000 — „дни“. Накрая до 5 — „години“.

— Толкова време ще трае вашата любовна история.

Разсмяха се всички, освен Маргарита.

— Това, което започва от днешния час, е една петгодишна история, съставена от тези числа. Всяка учебна година има двеста дни и хиляда часа. Представяте ли си? Пет хиляди часа, хиляда дни, пет години. Толкова време ще прекарате в гимназията, ако не броим онези, които може толкова да харесат някой клас, че да решат да го повторят… Цялото това време трябва да послужи за нещо. Иначе единствената цел ще се сведе до отбиване на номера. Вече не сте на възраст да правите и най-простите неща само защото така ви казват родителите. До днес те са решавали всичко. Дошъл е моментът сами да вземате решения. Ето за това служат петте години гимназия. Който знае повече, той мрази време да прахосва! — Огледа ги, за да види дали някой е разпознал цитата от Данте, но лицата им бяха безизразни. Продължи: — Вълшебно време, когато можете да се посветите на неща, които едва ли ще повторите през целия си живот. Време да откриете кои сте и каква история сте дошли да разкажете на този свят. Не понасям да гледам младежи, които завършват училище и не знаят дали да се хванат на работа, или да влязат в университет и какво точно да учат там. Това означава, че са хвърлили на вятъра тези пет хиляди часа, тези хиляда дни. Единственият начин да открием своята история е като опознаем историята на други хора — реални и въображаеми. И ще направим това чрез литературата. Само който чете и слуша чужди истории, открива своята. Днес започваме пътешествие с тези координати из това необятно море. Аз ще бъда с вас само тази година, освен ако не ме назначат и за следващата. Така или иначе, ще се трудим усърдно като на кораб, където всеки изпълнява задълженията си. Ето защо всеки път ще правя проверка. За да знам дали приемате предизвикателството, дали все още плавате с мен.