Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Затвори се в тоалетната. Стомахът й се сви болезнено и тя повърна всичката болка, която успя да открие в себе си.

В същата тоалетна, само че зад тънката стена от гипсокартон, Джулио бе запалил цигара. Чувстваше се отегчен още след първия час на първия учебен ден. Ходеше на училище по навик и защото там лесно можеше да намери пари и момичета. Носеше черна тениска с бели силуети на героите от „Портокал с часовников механизъм“ и надпис отдолу: „Човек трябва да избира между добро и зло, дори ако избере злото. Отнеме ли му се този избор, вече не е човек, а портокал с часовников механизъм“. — С. Кубрик. Джулио четеше драсканиците по стените, посветени на футболни отбори, възхвала на женската анатомия и унищожителни критики към учителите. Извади от джоба си черен флумастер и написа: „Първата стъпка към вечния живот е да умреш“. Това му беше ясно поне колкото на Тайлър Дърдън от филма „Боен клуб“ и държеше да го напомни на тълпата от лигльовци, които идваха в тоалетната да драскат нови послания на обичайните тъпи теми.

За да живееш, не стигаха само училището, футболът и гаджетата, трябваше да прекосиш всички слоеве на страха, за да не го изпитваш вече. Да тласнеш тялото до границите на адреналина, докато почнеш да контролираш дори инстинкта си за самосъхранение и с хладнокръвна пресметливост да избереш всичко, което му противоречи. Живот, който не прекосява страха, просто не съществува — той е маска, измама. И той заставаше срещу страха съвсем целенасочено. Не заради вещи или пари. Парите си ги осигуряваше без затруднение. Въпрос на избор. Той не беше като онези примерни мухльовци, които се правят на вода ненапита, а тайно вършат какво ли не и дори плащат на момичетата. На думи подкрепяха правилата, но тихомълком ги нарушаваха, което беше най-тъпият начин да ги приемат. За него правилата не съществуваха и точка. Кой казваше, че трябва да гони добри оценки? Да го изпитват? Да прави кариера? Животът бе чиста анархия, а инстинктът за самосъхранение — единственият приемлив ред сред всеобщия хаос.

Самотата го опияняваше и той й се наслаждаваше сред облачета цигарен дим. Наместо кожа имаше желязна броня. Истинската му кожа бе изчезнала много отдавна, в една нощ като онази, когато Палечко бил изоставен сам-самичък в гората и трябвало да намери пътя. Намерил го, защото станал по-хитър и по-силен от нощта. За да победиш нощта, тайната е кожата и сърцето ти да са корави.

Джулио бе надарен с изключителна интелигентност. Стигаше му само да се вслуша в разговора и можеше да познае какво ще кажат след пет минути. Беше и много красив. Като звезда — далечна, недостижима и студена и поради това още по-привлекателна. Беше с бледосини, почти бели очи, с права и лъскава черна коса като някакъв странен бог на нощта. Природата му бе дала още един дар — ръцете. За него ръцете нямаха тайни, нито неговите, способни на всевъзможни фокуси и илюзии, нито чуждите, безпогрешни сигнализатори за истина и лъжа.

С едно духване той разсея из въздуха последното крехко облаче дим и на излизане от тоалетната спря за миг пред огледалото да погледне най-силния Палечко на света.

Звънецът удари. Първото междучасие на първата гимназиална година, петнайсет минути за игра на какво ли не. Опит за забавление, което ще трябва да трае цели пет години. Зараждане на групички като бункери за защита от плахата срамежливост, която не ти позволява да бъдеш самият себе си. Маргарита би искала да си пъхне главата в найлонова торбичка и да пролази невидима през тия петнайсет минути.

Момичешката тоалетна, нашарена с вопли на болка и любов, бе най-сигурното място в цялото училище — място, където можеш да кажеш каквото мислиш и да го съобщиш на другите, без да разберат, че си ти. Но тя нямаше как да остане затворена вечно тук. Излезе и се озова срещу две бледосини, почти бели очи, искрящи звезди от изгубена галактика. Като моряк под нощния плащ на небето Маргарита се гмурна в тези очи и видя там нещо сродно. Изненадан от тия две зелени и тъжни рани, Джулио също я погледна за един кратък миг — колкото би стигнало на поета да срещне вдъхновението. Изправени зеници срещу зеници, двамата имаха чувството, че се навеждат през тесен процеп над мрачна бездна и ги обзема опияняващ, свещен шемет. За да не паднат, трябваше да извърнат очи. Той плъзна поглед надолу по ръцете на момичето и се взря в крехките, издължени и гъвкави китки. Стори му се, че е открил опрощението, от което имаше отчаяна нужда, без да знае, че го търси. Завъртя се и тръгна към другия край на коридора с оголен гръб, без броня. За пръв път в живота си изпита страх — онова, което търсеше, без дори да подозира, се появи пред него под формата на най-крехкото същество, което някога бе виждал. Той, непобедимото създание на мрака, се оставяше да го омае някаква дребна и незначителна светулка, блуждаеща в лятната нощ.