Морийн Линдли: Тайния дневник на Източната перла

„Тайният дневник на Източната перла“ е роман за необикновения живот на една манджурска принцеса, чийто удивителен образ на красавица в мъжки дрехи прикова вниманието ми, когато се мярна на екрана във филма на Бертолучи „Последният император“.

Източна перла е интригуваща като всяка жена, дръзнала да пристъпи нормите на своето време и имала куража да превърне живота си в приключение. Във време, когато самата аз се съвземах от тежка загуба и емоционална буря, един ден седнах в красивата стара читалня на Британската библиотека и се залутах във водовъртежа на нейния живот. Наличните факти я представяха доста едностранчиво — изцяло в черни краски. Стори ми се твърде пресилено и тъй като знам, че историците могат да бъдат пристрастни не по-малко от романистите, опитах се на свой ред да съживя образа й, такъв, какъвто аз си го представям, и да проумея какво я е превърнало в жената, спечелила си такава мрачна слава.

Не съм спестила нищо на читателя, но се опитах да отида по-далеч от голите факти — това е роман и за куража, любовта, верността и загубата.

Част от действащите лица имат известна прилика с реално съществуващи личности. Освен това съм се стремила максимално точно да отразя историческата действителност и да спазя хронологията.

Тези записки бяха открити в Затвор номер едно в Пекин сред личните вещи на екзекутираната Източна перла. Сред нещата й бяха открити също и стихотворение на Чикамацу, празно бурканче от брилянтин, малко шишенце с масло от хризантеми, парфюмирано писмо с надпис „твоя вярна приятелка“, недоядена кутия с изсушени личи и касова бележка за черна перла, закупена от магазин на „Нанкин Роуд“ в Шанхай.

През 1914 г., когато бях на осем, ме хванаха да шпионирам баща ми, принц Су, докато правеше любов с едно четиринайсетгодишно момиче. Момичето имаше искрящи очи и устни, сочни като кървавочервен портокал.

Скрита зад един параван, аз го наблюдавах как сваля копринените й обувчици и топва малките й стъпала в чая си, преди да отпие от него. Момичето седеше неподвижно на една възглавница на пода, чисто голо, с разпуснати коси, които лъщяха като лаврови листа. Погълнат от любовния ритуал, баща ми пъхна ядка от бадем между пръстите на краката й, после бавно се наведе и вкуси ядката с такава наслада, все едно не беше опитвал нищо по-хубаво. Момичето мълчаливо се остави да я яхне. Не след дълго той свърши, като стенеше от екстаз. Едва когато се изтърколи до нея омаломощен, тя въздъхна престорено и прошепна в ухото му нещо, което го накара да се усмихне гордо. След малко момичето се надигна, напълни една купа с топла ароматна вода и внимателно изми баща ми между краката. После нахлузи кукленските си обувчици, наметна робата си и безшумно се измъкна от стаята.

Знаех, че под превръзките, стегнали стъпалата й, се крие възпалена, загниваща плът, но такава беше традицията — според легендата нямаше „нищо по-прекрасно от крачета с изящната форма на лотос — цвят, от който повелителят да пие божествен нектар, докато забива нефритеното си копие, преди да се излее благодатният дъжд“. Важното беше повелителят да остане доволен. Нищо друго нямаше значение.

На мен не ми беше отредено да мина през такъв ритуал, за да доставя на някой мъж върховна наслада. Момичетата с манджурска кръв са изключение — може да се каже, че са късметлийки. В онези дни, когато цял Китай беше обзет от манията по „миниатюрните“ крачета и жените бяха готови на всичко, за да угодят на мъжете, единствено манджурските момичета можеха да тичат нагоре-надолу на твърде „големите“ си стъпала — всички други ситнеха досущ като патета с подрязани криле.

Родена съм манджурска принцеса, четиринайсетата дъщеря на принц Су, един от осемте принцове на Железния шлем в стария Императорски двор на Пекин. Нарекли са ме Източна перла. Също като баща си аз бях пряк наследник на Нурачи, основателя на манджурската династия, и далечна братовчедка на невръстния император Пу И. Тъй като съм жена, въпреки потеклото ми манджурските мъже ме считаха за по-нискостояща — същество, което дори не заслужава вниманието им. Аз обаче все пак успявах да привлека вниманието им и да си спечеля неодобрението им с постъпките си. Винаги съм смятала, че по нищо не отстъпвам на братята си. Непочтителното ми държание ги ядосваше, и то не на шега. Деветият ми брат веднъж подхвърли, че сигурно в предишния си живот съм била воин.